i ea1403da12425be3

Въпреки факта, че се бях върнала към собственото си съзнание, част от мен все още

следваше отнесено Лиса. Кристиан стоеше пред медицинския център, облегнат на

стената. От стойката му изглеждаше, че чака нещо... или някого.

Тя се спря и изведнъж всички мисли за Дмитрий излетяха от ума й. О, я стига! Искаше

ми се тези двамата да се сдобрят, но нямахме време за това. Съдбата на Дмитрий бе

много по-важна от закачането с Кристиан.

Той обаче не изглеждаше в настроение за закачки. Изражението му беше любопитно и

загрижено, докато я гледаше.

- Как се чувстваш? - попита той. Не бяха говорили от пътуването си насам, а тя беше

доста неспособна да говори нормално през по-голямата част от него.

- Добре, - тя докосна лицето си разсеяно. - Ейдриън ме излекува.

- Явно за нещо го бива, - добре, може би Кристиан беше малко закачлив днес. Но само

малко.

- Ейдриън го бива в много неща, - каза тя и не можа да сдържи леката си усмивка. -

Продължи да помага цяла нощ.

- Ами ти? Знам каква си. Сигурно веднага щом си станала, си започнала да му помагаш.

Тя поклати глава.

- Не. След като ме излекува, отидох да видя Дмитрий.

Всякакво задоволство ичезна от лицето на Кристиан.

- Говорила си с него?

- Вече два пъти. Но да. Говорихме.

- И?

- Какво "и"?

- Какъв е?

- Ами... Дмитрий.

Тя се намръщи, обмисляйки думите си.

- Е, не съвсем като Дмитрий.

- Все още ли има стригой в него? – попита направо Кристиан, сините му очи

присветнаха. – Ако все още е опасен, нямаш работа да си близо до...

- Не! – извика тя. – Той не е опасен! И... – тя направи няколко крачки напред с гневен

поглед. – А и дори да беше, не е твоя работа да ми казваш какво мога да правя и какво –

не!

Кристиан реагира драматично.

- А аз си мислех, че Роуз е тази, която се хвърля в глупави ситуации, независимо дали

може да загине.

Гневът на Лиса избухна бързо, вероятно заради Духа, който беше използвала.

- Хей, нямаше никакви възражения, когато ми помагаше да пробода Дмитрий! Ти ме

научи на това.

- Това беше различно. Вече бяхме в лошо положение и ако нещата потръгнеха лошо,

щях да го изгоря.

Кристиан я измери от глава до пети. Имаше нещо в погледа му – нещо, което

изглеждаше като повече от обективна преценка.

- Но не го направих. Беше невероятна. Направи удара. Не знаех дали ще можеш, но

успя. А огънят... Ти не трепна, а трябва да е било ужасно...

Имаше нещо в гласа му, докато говореше, сякаш едва сега осъзнаваше напълно

последствията от това, което можеше да се случи на Лиса. Загрижеността му и

похвалата я накараха да се изчерви и тя тръсна глава – стар номер, – така че кичурите

коса, измъкнали се от конската опашка, да паднат напред и да скрият лицето й. Но

нямаше нужда. Кристиан се взираше в пода.

- Трябваше да го направя, – каза тя накрая. – Трябваше да видя дали е възможно.

Кристиан вдигна поглед.

- И така ли е? Наистина ли няма дори сянка на стригой?

- Никаква. Сигурна съм. Но никой не вярва в това.

- Можеш ли да ги виниш? Имам предвид, аз помогнах за това и исках да бъде истина...

Но не съм сигурен дали някога наистина ще повярвам, че някой може да бъде върнат.

Той отново погледна настрани, погледът му беше върху лилавия храст. Лиса можеше да

усети уханието му, но отдалеченият и неспокоен вид на Кристиан показваше, че той не

мислеше за природата. Нито за Дмитрий, осъзнах аз. Той мислеше за родителите си.

Ами ако наоколо имаше владетели на Духа, когато Озера бяха станали стригои? Ами

ако имаше начин да ги спаси? Без да се досеща за това, което се бях сетила аз, Лиса

отбеляза:

- И аз не подозирах, че ще повярвам някога. Но когато се случи, знаех. И сега знам. В

него няма стригой. Трябва да му помогна и да накарам и други да го осъзнаят. Не мога

да ги оставя да го затворят завинаги... или нещо по-лошо.

Да изведе Дмитрий от склада без пазителите да го прободат беше подвиг за нея и тя

потръпна, спомняйки си онези няколко първи секунди след промяната, когато всеки

искаше да го убие.

Кристиан се обърна с любопитен поглед :

- Какво имаше предвид, когато каза, че той е като Дмитрий, но и не като него?

Гласът й секна, когато проговори:

- Той е... тъжен.

- Тъжен? Би трябвало да е щастлив, че е спасен.

- Не, ти не разбираш. Той се чувства ужасно заради всичко, което е направил, докато е

бил стригой. Виновен и депресиран. Той се самонаказва за това, защото мисли, че не

може да му бъде простено.

- По дяволите, – каза Кристиан, очевидно неочаквал това. Няколко момичета морои

минаха точно тогава и изглеждаха шокирани от ругатнята му. Те побързаха да минат, шепнейки си една на друга. Кристиан ги игнорира. - Но той не е можел да се възпре.

- Знам, знам. Вече говорих за това с него.

- Роуз не може ли да помогне?

- Не, – каза Лиса без заобикалки.

Кристиан изчака, очевидно надявайки се, че тя ще продължи. Раздразни се, когато тя не

го направи.

- Как така не може? Тя трябва да е способна да ни помогне повече от всеки друг!

- Не искам да навлизаме в тази тема, - ситуацията ми с Дмитрий доста я безпокоеше.

Безпокоеше и двете ни. Лиса се обърна към болничната сграда. Изглеждаше

величествена и като замък отвън, но отвътре беше стерилна и модерна като всяка друга