i ea1403da12425be3

седеше в ъгъла, опрян до стената и с гръб към вратата на килията. Не беше това, което

очаквах. Защо не биеше по решетките? Защо не настояваше да го освободят и защо не

им казваше, че не е стригой? Защо беше така тих?

- Дмитрий.

Гласът на Лиса беше нежен и внимателен, изпълнен с топлина, която контрастираше със

студенината на килията. Беше гласът на ангел.

И докато Дмитрий бавно се обръщаше, пролича, че и той така си е помислил.

Изражението му се промени пред очите ни - от празно в учудено. И не само той беше

учуден. Умът ми може и да беше свързан с този на Лиса, но обратно в Двореца, в

собственото ми тяло, почти спрях да дишам. Снощи, когато само го зърнах, беше

невероятно. Но това... тази цялостна гледка, докато гледаше Лиса – мен, - беше просто

внушителна. Беше чудо. Дар. Истинско чудо.

Наистина. Как някой можеше да мисли, че той е стригой? И как бих могла изобщо да

вярвам, че онзи Дмитрий, с когото бях в Сибир, беше същият? Беше се почистил след

битката и носеше дънки и обикновена черна тениска. Кафявата му коса беше вързана на

малка конска опашка, а слабата сянка по долната част на лицето му показваше, че

имаше нужда да се обръсне. Вероятно никой тук не би му дал бръснач. Това обаче беше

без значение, почти го правеше по-секси – по-реален, повече дампир. Повече жив.

Очите му бяха онова, което най-много го подчертаваше. Мъртвешки бялата му кожа –

сега изчезнала – беше винаги ужасяваща, но червените очи бяха най-лошото. Сега бяха

перфектни. Точно каквито си бяха преди. Топли, кафяви и с дълги мигли. Можех да ги

гледам вечно.

- Василиса, - рече той задъхано. Звукът на гласа му създаде буца в гърлото ми. Боже, липсваше ми да го слушам как говори. – Ти се върна.

Веднага щом той тръгна да се приближава до решетките, пазителите около Лиса

затегнаха защитния кръг, готови да го спрат, ако опита да се пресегне.

- Назад! – заповяда им тя с царствен тон, като изгледа злобно всички около себе си. –

Дайте ни малко лично пространство. – никой не реагира веднага и тя вложи повече сила

в гласа си. – Сериозно ви казвам. Отдръпнете се!

Почувствах съвсем тъничкото усещане на магията през връзката ни. Не беше в голямо

количество, но Лиса подкрепи думите си с малко внушение. Трудно можеше да

контролира толкова голяма група, но заповедта имаше достатъчно сила, че да ги накара

да се отдръпнат от нея и Дмитрий. Тя отново обърна вниманието си върху него, като

поведението й веднага се промени от бясно в мило.

- Разбира се, че се върнах. Как си? Те... – тя хвърли опасен поглед на пазителите в

коридора. – Те добре ли се отнасят с теб?

Той сви рамене.

- Да. Никой не ме е наранил, - ако беше като предишното си аз, никога не би признал, че

някой го е наранил. – Просто задават много въпроси. Толкова много въпроси, - звучеше

изморен, отново... много нетипично беше стригой да иска почивка. – И очите ми.

Продължават да искат да изучават очите ми.

- Но как се чувстваш? – попита тя. – Съзнанието ти? Сърцето ти? – ако цялата ситуация

не беше толкова разстройваща, бих се засмяла. Беше въпрос, типичен за

психотерапевтите – нещо, което и аз, и Лиса бяхме преживявали. Мразех да ми задават

тези въпроси, но сега наистина исках да знам как се чувстваше Дмитрий.

Погледът му, който беше така напрегнато фокусиран върху нея, сега се отдалечи и

сякаш се обърка.

- Трудно е... трудно е да се опише. Сякаш съм се събудил от сън. От кошмар. Сякаш съм

гледал как някой друг действа през тялото ми – като във филм или пиеса. Но не е бил

някой друг. Аз съм бил. Аз съм бил и ето ме сега, целият свят се промени. Чувствам се

сякаш уча всичко наново.

- Ще мине. Ще свикнеш с това, веднага щом се върнеш към старото си аз, - това беше

предположение от нейна страна, но беше сигурна в него.

Той кимна към събралите се пазители.

- Те не мислят така.

- Ще започнат, - каза тя твърдо. – Просто ни трябва още време, - стана малко тихо и

Лиса се поколеба преди да изрече следващите си думи. – Роуз... иска да те види.

Отнесеният и мрачен вид на Дмитрий се промени за стотна от секундата. Очите му

отново се фокусираха върху Лиса и за пръв път видях истинска, силна емоция от него.

- Не. Всеки друг, но не и тя. Не мога да я видя. Не я пускай тук. Моля те.

Лиса преглътна, несигурна как да отговори. Фактът, че наоколо имаше други хора,

направи нещата трудни. Най-доброто, което можеше да направи, беше да понижи гласа

си, така че останалите да не могат да чуят.

- Но... тя те обича. Тревожи се за теб. Това, което се случи с нас и успя да те спаси...

Голяма част от него беше благодарение на нея.

- Ти ме спаси.

- Само довърших започнатото. Останалото... ъ, Роуз направи много. – да кажем,

организира бягство от затвора и освободи бегълците.

Дмитрий се извърна от Лиса и огънят, който леко бе озарил чертите му, изчезна. Отиде

до другата страна на килията и се облегна на стената. Затвори очи за няколко секунди, пое си дълбоко въздух и ги отвори отново.

- Всеки, но не и тя– повтори той. – Не и след това, което й причиних. Направих толкова

неща... ужасни неща. - Обърна дланите си нагоре и се взря в тях за момент, сякаш