i ea1403da12425be3

болница. - Виж, трябва да вървя. И не ме гледай така.

- Да не те гледам как? - настоя той, като направи няколко крачки към нея.

- С този неодобрителен, ядосан поглед, който имаш, когато не може стане твоето.

- Не гледам така!

- В момента гледаш точно така, – тя се отдръпна от него, като се придвижи към вратата.

– Ако искаш цялата история, може да си поговорим по-късно, но нямам времето... и

честно казано... не чувствам, че трябва да го кажа.

Ядосаният поглед – тя беше права, наистина го имаше – изчезна малко.

Почти нервно той каза:

- Добре. По-късно тогава. И, Лиса...

- Мм?

- Радвам се, че си добре. Това, което направи снощи... е, наистина беше невероятно.

Лиса се взираше в него за няколко тежки секунди, сърцето й ускори ритъма си, докато

гледаше как лек бриз поразроши косата му.

- Нямаше да го направя без теб, – каза най-накрая. С това тя се обърна и влезе вътре, а

аз се върнах обратно в собствената си глава.

И като по-рано, бях на загуба. Лиса щеше да е заета през останалата част от деня, а да

стоя и крещя пред офиса на пазителите определено нямаше да ми помогне да се добера

до Дмитрий.

Е, предполагам имаше начин да ги раздразня толкова, че да хвърлят и мен в затвора.

Тогава Дмитрий и аз имахме възможност да сме един до друг. Бързо отхвърлих този

план, страхувайки се, че единственото, с което можеха да ме накажат, беше просто още

картотекиране.

Какво можех да направя? Нищо. Трябваше да го видя отново, но не знаех как. Мразех да

нямам план. Срещата на Лиса с Дмитрий не беше достатъчно дълга за мен и чувствах, че е важно да го видя през моите очи, не през нейните. И о, Боже, тъгата му...

безнадеждното му изражение. Не можех да го понеса. Исках да го прегърна, да му кажа, че всичко ще бъде наред. Исках да му кажа, че му прощавам и че ще върнем всичко по

старому. Че ще можем да бъдем заедно точно както бяхме планували...

Мисълта ме просълзи и оставена сама с безсилието и бездействието си, се върнах в

стаята и се хвърлих на леглото. Сама, най-накрая освободих всичко, което ми се беше

насъбрало от снощи. Дори не осъзнавах напълно за какво плача. Травмата и кръвта от

последния ден. Собственото ми разбито сърце. Болката на Дмитрий. Жестоките

обстоятелства, които бяха съсипаха животите ни. Имаше много неща.

Останах в стаята ми през голяма част от деня, загубена в скръбта и безпокойството си.

Отново и отново си припомнях срещата на Лиса с Дмитрий, казаното от него и начина, по който изглеждаше. Изгубих представа за времето и беше нужно почукване по

вратата, за да се изтръгна от задушаващите ме емоции.

Като триех очи с ръката си, отворих вратата, за да видя Ейдриън, стоящ отвън.

- Здрасти, – казах, малко изненадана от присъствието му – а да не споменавам, че се

чувствах и виновна, че бях плакала за друг мъж. Все още не бях готова да се изправя

срещу Ейдриън, но нямах избор сега. – Искаш ли... Искаш ли да влезеш?

- Ще ми се да можех, малък дампир – изглежда бързаше, нямаше вид, че иска да влезе и

да говори за отношенията ни. – Отбих се само да ти дам покана.

- Покана? – Попитах. В ума ми все още беше Дмитрий, Дмитрий, Дмитрий, Дмитрий.

- Покана за парти.

Глава 19

- Полудял ли си? – попитах.

Той ме погледна със същия многозначителен поглед, както винаги, когато му задавах

същия въпрос.

Въздъхнах и опитах наново.

- Парти? Това е прекалено, даже и за теб. Загинаха хора! Пазители! Присила Вода! – да

не добавяме, че хора се бяха завърнали от мъртвите. Но най-добре да запазя тази част за

себе си. – Това не е времето да купонясваме и да играем на игри с алкохол.

Очаквах Ейдриън да каже, че винаги има време за това, но той остана сериозен.

- Всъщност, точно защото загинаха хора, ще има парти. Не точно от обикновения тип, може би „парти” дори не е правилната дума. А по-скоро... - той се намръщи. –

Специално събиране. Елитно.

- Всички кралски партита са елитни – изтъкнах.

- Да, но не всеки ще бъде поканен на това. Това ще е … най-елитното сред елитните.

Това наистина не помагаше.

- Ейдриън…

- Не, слушай. – Той направи онзи познат жест, издаващ смущение, като прокара ръка

през косата си. – Не е толкова парти, колкото… церемония. Стара, стара традиция още

от времето на… Не знам. Румъния, мисля. Наричат го Бдението над Мъртвите. Но това

е начин да почетем паметта им, тайна, която се предава на някои от най-старите родове.

Проблясъци и спомени за унищожителните тайни на старите родове в Свети Владимир

ме върнаха в реалността.

- Това не е нещо свързано с Мана, нали?

- Не, кълна се. Роуз, моля те. Не искам да го правя, майка ми ме кара да отида и

наистина бих се зарадвал, ако дойдеш с мен.

”Елит” и „кръвна линия” бяха предупреждаващи думи за мен.

- Там ще има ли други дампири?

- Не. – после добави бързо. – Но съм се уговорил с няколко човека, за които ще се

зарадваш, че са там. Така ще бъде по-добре и за двама ни.

- Лиса? – предположих. Ако имаше някаква универсална кръвна линия, то това бе точно

нейната.

- Да, тъкмо я срещнах на път за спешния център. Реакцията й бе досущ като твоята.