i ea1403da12425be3

го е видяла? Имаш предвид след битката? – веднага проверих връзката ни. Ставаше все

по-чиста, но Лиса спеше, така че не научих нищо.

- Той поиска да я види, - обясни Михаил. – Така че я пуснаха – с охрана, разбира се.

Зяпнах, челюстта ми стигаше едва ли не до земята. Дмитрий се виждаше с посетители.

Даваха му да вижда хора. Това беше като светлинка в тъмния ми тунел, който беше

завзел ума ми. Обърнах се.

- Благодаря, Михаил.

- Чакай, Роуз...

Но не спрях. Спринтирах до сградата за задържани на пазителите, без да обръщам

внимание на зяпащите ме. Бях прекалено развълнувана, прекалено ободрена от новата

информация. Можех да видя Дмитрий. Най-накрая можех да бъда с него, какъвто

трябваше да бъде.

- Не можеш да го видиш.

Буквално залитнах, когато пазителят, който беше на пост на рецепцията, ме спря.

- К-какво? Трябва да видя Дмитрий.

- Никакви посетители.

- Но Лиса... ъъ, Василиса Драгомир го е посетила.

- Той така поиска.

Гледах невярващо.

- Трябва да е поискал да види и мен.

Пазителят сви рамене.

- Ако е искал, никой не ме е осведомил.

Гневът, който бях задържала предната нощ, най-накрая се събуди.

- Тогава иди и намери някой, който знае! Дмитрий иска да ме види. Трябва да ме

пуснеш. Кой е шефът тук?

Пазителят ми се намръщи.

- Няма да ходя никъде, докато не ми свърши смяната. Ако ти разрешат, някой ще те

информира. Дотогава никой не може да слиза долу без изрично разрешение.

След като се бях справяла с приличен брой от охраната на затвора Тарасов, се чувствах

доста уверена, че лесно можех да ликвидирам този тип. Както и да е обаче, също така

знаех, че стигна ли до килиите, щях да попадна на още пазители. За секунда ми се

струваше, че няма причина да не ги ликвидирам. Ставаше дума за Дмитрий. Бих

направила всичко за него. Леко размърдване във връзката ме накара видя причина. Лиса

току-що се бе събудила.

- Хубаво, - рекох. Вирнах брадичката си и го изгледах високомерно. – Благодаря за

помощта, - нямах нужда от този загубеняк. Щях да ида при Лиса.

Тя се намираше почти на другия край на Двореца и изминах разстоянието, тичайки със

средна скорост. Когато най-накрая стигнах до нея, тя отвори вратата на стаята си, видях, че се беше приготвила почти толкова бързо колкото и аз. Всъщност можех да усетя, че

тъкмо е щяла да излезе. Като огледах лицето и ръцете й, с облекчение видях, че

всичките изгаряния се бяха махнали. По пръстите й лъщяха няколко червени петна, но

това си беше. Дело на Ейдриън. Никой доктор не би могъл да стори това. Със светлосин

потник, с коса, вързана назад, тя изобщо не изглеждаше като някой, който бе преминал

през такива радикални промени за по-малко от 24 часа.

- Добре ли си? – попита тя. Въпреки всичко, което се беше случило, тя не бе спряла да

се тревожи за мен.

- Да, наред съм, - поне физически. – А ти?

Тя кимна.

- Добре съм.

- Изглеждаш добре, - казах. – Снощи... имам предвид, доста се бях уплашила. С огъня...,

- не можех да довърша.

- Да, - каза тя, като извърна поглед от мен. Изглеждаше нервна и сякаш се чувстваше

неудобно. – Ейдриън доста го бива да лекува хора.

- Там ли отиваш? – през връзката ни усещах възбуда и напрежение. Би било разбираемо, ако бързаше, за да оказва помощ в медицинския център. Само че... по-подробно

проучване ме информира за зашеметяващата истина. – Отиваш да видиш Дмитрий!

- Роуз...

- Не, - рекох разпалено. – Идеално. Ще дойда с теб. Тъкмо бях там и не пожелаха да ме

пуснат.

- Роуз... – сега Лиса наистина се чувстваше много неудобно.

- Пробутаха ми някакви глупости за това, че теб искал да те види, а мен – не и затова не

можели да ме пуснат. Но щом ти отиваш, ще трябва да ме пуснат.

- Роуз, - каза тя твърдо, като най-накрая ме прекъсна. – Не можеш да отидеш.

- Аз... какво? – повторих си думите й наум в случай, че съм чула грешно. – Разбира се, че мога. Трябва да го видя. Знаеш, че трябва. И той иска да ме види.

Тя бавно поклати глава, като все още изглеждаше нервна, но и състрадателна.

- Пазителят е бил прав, - каза. – Дмитрий не е искал да те види. Повика само мен.

Цялото ми желание, цялата страст замръзнаха. Бях безмълвна, объркана повече от

всякога.

- Е... – спомних си как се бе придърпал към нея снощи, отчаяното му изражение.

Мразех, че трябваше да го призная, но някак ми се струваше нормално да попита първо

за нея. – Разбира се, че е искал да те види. Всичко е толкова ново и странно, а ти си

тази, която го спаси. Веднага щом това му мине, ще иска да види и мен.

- Роуз, не можеш да отидеш, - този път тъгата в гласа на Лиса се отразяваше и във

връзката ни, която преливаше в мен. – Не е това, че Дмитрий не е пожелал да те види.

Той изрично помоли да не вижда точно теб.

Глава 18

Гадното последствие от това да имаш психическа вързка с някого е, че знаеш кога лъже

– или в този случай – не лъже. Все още отговорът ми беше моментален и инстинктивен.

- Това не е вярно.

- Не е ли? – Тя ми хвърли остър поглед, също знаейки, че мога да усетя истината в

думите й.

- Но това... не може – рядко се случваше да не ми стигат думите, при това с Лиса. Доста

често във връзката ни аз бях тази, която е по-самоуверена и обяснява на нея защо