Яростта

О, Господи, помисли си Елена и пръстите й се вкопчиха в парапета. До този момент бе твърде заета да гледа и не чуваше нищо, но изведнъж тихото монотонно говорене на преподобния Бетиа се превърна в думи:

— … да споделим спомените си за това много специално момиче — рече той и се отдръпна настрани.

Елена наблюдаваше ставащото след това с нереалното усещане, че гледа спектакъл от ложата си. Не участваше в представлението на сцената, а беше само наблюдател, но наблюдаваше собствения си живот.

Господин Карсън, бащата на Сю Карсън, излезе и заговори за нея. Семейство Карсън я познаваха, откакто се бе родила и той говори за дните, когато двете със Сю си бяха играли през лятото в предния двор на къщата им. Говори за красивата и завършена млада дама, в която се бе превърнала. Гласът му се задави и той млъкна, за да си свали очилата.

След това стана Сю Карсън. Откакто завършиха началното училище, двете с Елена не бяха близки приятелки, но бяха запазили добрите си отношения.

Тя беше едно от малкото момичета, които останаха на нейна страна, след като заподозряха Стефан за убийството на господин Танър. Но сега Сю плачеше, сякаш бе изгубила родната си сестра.

— Много хора не бяха мили с Елена след Хелоуин — рече тя, избърса сълзите си и продължи: — И аз зная, че това я нарани. Но Елена беше силна. Тя никога не измени на себе си, за да стане такава, каквато останалите смятаха, че трябва да бъде. И аз я уважавам за това, толкова много… — Гласът на Сю затрепери. — Когато кандидатствах за кралица на бала по случай началото на новата учебна година, исках да ме изберат, но знаех, че нямам шанс и не страдах от това. Защото гимназията „Робърт Е. Лий“ винаги е имала кралица и това беше Елена. И мисля, че завинаги ще остане такава, защото тъкмо така ще я запомним всички ние. Освен това смятам, че през идните години момичетата, които постъпят в нашето училище, може би ще си я спомнят и ще й се възхищават заради твърдостта да отстоява себе си… — Този път Сю не можа да овладее гласа си и преподобният й помогна да се върне на мястото си.

Момичетата от горните класове, дори тези, които бяха най-гадни и злобни, сега плачеха и се държаха за ръце. Момичета, за които Елена знаеше със сигурност, че я мразят, сега подсмърчаха. Внезапно се бе превърнала във всеобща любимка и приятелка.

Имаше и момчета, които също плачеха. Смаяна, Елена се сви зад парапета. Не можеше да откъсне поглед от ставащото долу, въпреки че беше най-ужасното нещо, което някога бе виждала.

Франсес Декатур се изправи. Бледото й лице сега бе още по-бяло от мъката.

— Тя беше толкова добра с мен — рече задавено тя. — Покани ме да обядвам с нея.

Глупости, помисли си Елена. Говорих с теб само защото исках да измъкна някаква информация за Стефан. Но така продължи с всички, които излизаха отпред, никой не намираше достатъчно думи, за да я възхвали.

— Винаги съм й се възхищавала…

— За мен тя беше пример за подражание…

— Една от най-добрите ми ученички…

Когато Мередит се изправи, цялото тяло на Елена се стегна. Не знаеше как ще понесе това. Но тъмнокосото момиче бе от малцината присъстващи в църквата, които не плачеха, макар че лицето й бе сериозно и тъжно. Изражението на Мередит напомняше за мраморното лице на Хонория Фел върху гробницата й.

— Когато мисля за Елена, си спомням хубавите времена, които имахме заедно. — Мередит говореше тихо, с обичайното си самообладание. — Елена винаги е притежавала въображение и можеше да превърне и най-досадното занимание в забавление. Никога не съм й го казвала, но ми се щеше да бях. Иска ми се да мога да поговоря с нея поне още веднъж, за да го знае. И ако Елена може да ме чуе сега… — Мередит огледа църквата и пое дълбоко дъх, очевидно, за да се овладее — ако тя ме чува сега, бих искала да й кажа колко много е означавало за мен времето, което прекарахме заедно, колко много ми се иска все още да е с мен. Както нашите вечери в четвъртък, когато седяхме в стаята й и се упражнявахме за отбора по дебати. Иска ми се да го направим поне още веднъж. — Мередит още веднъж пое дълбоко дъх и поклати глава. — Но зная, че не можем и това боли.

За какво говори, зачуди се Елена. Мъката, която изпитваше, се измести от учудване. Упражнявахме се за отбора по дебати в сряда, а не в четвъртък. И не бяхме в моята стая, а в твоята. И изобщо не беше забавно; всъщност накрая напуснахме отбора, защото и двете го мразехме…

Внезапно докато наблюдаваше внимателно овладяното лице на Мередит, толкова спокойно отвън, че идеално прикриваше вътрешното й напрежение, Елена усети как сърцето й заби учестено.

Мередит й изпращаше съобщение, съобщение, което само Елена можеше да разбере. Което означаваше, че Мередит очаква Елена да я чуе.

Мередит знаеше.