Яростта

— Хайде, Челси, бъди добро момиче. Ела тук. — Дъг почти бе стигнал до предната кучешка редица. Всички очи — човешки и кучешки — бяха вперени в него и никой не помръдваше. Ако Елена не виждаше как хълбоците на две кучета се повдигат и спускат равномерно, щеше да си помисли, че цялата група е някаква голяма музейна изложба на открито.

Дъг спря. Челси го наблюдаваше, застанала зад корджито и самоеда. Дъг цъкна с език. Протегна ръка, поколеба се, сетне я протегна още повече.

— Не! — възкликна Елена. Взираше се в лъскавите хълбоци на ротвайлера. Издигаха се и се спускаха. — Стефан, въздействай му. Накарай го да се махне оттам.

— Да. — Елена видя как погледът му се концентрира, но след малко той поклати глава и пое дълбоко дъх като човек, повдигнал нещо твърде тежко. — Няма смисъл. Изчерпан съм. Оттук не мога да направя нищо.

На улицата под тях Челси оголи зъби. Червенозлатистият териер се изправи с едно красиво и гладко движение, сякаш някой бе дръпнал невидимо въже, с което бе завързан.

И в следващия миг те скочиха. Елена не можа да различи кое от кучетата нападна първо, всички се движеха като голяма приливна вълна. Поне шест се нахвърлиха върху Дъг Карсън достатъчно силно, за да го съборят върху асфалта и той изчезна под гъстата маса животински тела.

Въздухът се огласи от ужасяващ шум — металическият кучешки лай, от който наклонените покривни греди на църквата зазвъняха и силна болка прониза главата на Елена, прерасна в непрестанно гърлено ръмжене, което тя по-скоро усещаше, отколкото чуваше. Кучетата разкъсваха дрехи, ръмжаха и връхлитаха освирепели подплашената тълпа, която се разбяга с викове и писъци.

Елена зърна Аларик Залцман в края на паркинга — той беше единственият, който не тичаше. Стоеше сковано и тя виждаше как устните и ръцете му се движат.

Навсякъде цареше смут. Някой намери маркуч и насочи водната струя към глутницата, но без никакъв ефект. Кучетата изглежда бяха побеснели. Когато Челси вдигна черно-бялата си муцуна от тялото на господаря си, тя цялата бе окървавена.

Сърцето на Елена туптеше толкова силно, че едва можеше да диша.

— Те се нуждаят от помощ! — извика тя тъкмо когато Стефан се откъсна от прозореца и хукна надолу по стълбите, взимайки по две-три стъпала наведнъж. Елена бе стигнала до средата на стълбите, когато осъзна две неща: първо, Деймън не я последва и второ — никой не биваше да я вижда.

Не можеше да си го позволи. Появата й щеше да причини истерия, въпроси, и страх и омраза, когато чуят отговорите й. Нещо много по-дълбоко от състрадание или симпатията я накара да се спре и да притисне гръб в стената.

От полумрака на църквата наблюдаваше как хората тичаха напред-назад, крещяха. Доктор Файнбърг, господин Маккълоу, преподобният Бетиа. В средата на кръга Бони лежеше неподвижно, а Мередит, леля Джудит и госпожа Маккълоу се бяха надвесили над нея.

— Някакво зло — простена тя, а в следващия миг леля Джудит вдигна глава и се извърна в посоката на Елена.

Елена побърза да се изкачи нагоре по стълбите, молейки се леля Джудит да не я е видяла. Деймън стоеше до прозореца.

— Не мога да сляза долу. Те мислят, че съм мъртва!

— О, значи си спомни. Браво на теб.

— Ако доктор Файнбърг ме прегледа, ще разбере, че нещо не е наред. Нали? — настоя тя.

— Да, ще си помисли, че си интересен екземпляр.

— Значи не мога да отида при тях. Но ти можеш. Защо не направиш нещо?

Деймън продължи да се взира през прозореца, но веждите му се повдигнаха.

— Защо?

— Защо? — Тревогата на Елена и вълнението й бяха достигнали критичната си точка и тя едва се сдържа да не го зашлеви. — Защото те се нуждаят от помощ! Защото ти можеш да им помогнеш! Не те ли е грижа за нещо друго, освен за собствената ти персона?

Лицето на Деймън бе застинало в непроницаема маска — изразяваше единствено учтиво любопитство както когато се бе самопоканил в дома й на вечеря. Ала тя знаеше, че вътрешно кипи от ярост и необуздан гняв, задето ги бе заварил със Стефан. Дразнеше я нарочно с някакво жестоко наслаждение.

А тя не можеше да сподави реакцията, объркания си и безпомощен гняв. Посегна към него, но той хвана китките й и ги стисна, докато очите му я пронизваха безмилостно. Елена се сепна, когато чу звука, който излезе от устните й — съскане, което приличаше повече на животинско, отколкото на човешко. Осъзна, че е свила пръсти, издавайки ноктите си.

Какво правя? Нападам го само защото не иска да защити хората от разбеснелите се кучета, които са ги нападнали? Какъв смисъл има? Тя пое дълбоко въздух, отпусна ръце и облиза устните си. Отстъпи назад и той я пусна.

Двамата дълго се взираха един в друг.

— Ще сляза долу — рече Елена тихо и се обърна.

— Не.

— Те се нуждаят от помощ.