Яростта

Вината не е твоя, Стефан. Ти не си й причинил това. Тя сама си го е причинила. Или просто й се е случило заради това, което е. Заради това, което и ние сме. В съзнанието й изплува споменът как бе нападнала Стефан в гората и какво изпитваше, когато се носеше към господин Смолуд, планирайки отмъщението си. Такава можех да бъда и аз, добави тя.

Не! Ти никога не би станала такава!

Елена не отговори. Ако в момента притежаваше достатъчно Сила, какво щеше да стори на Катрин? Какво не би й сторила?

Помислих, че Деймън ще ни предаде, продължи Елена.

Аз също, отвърна Стефан смутено. Гледаше към брат си със странно изражение.

Все още ли го мразиш?

Погледът на Стефан потъмня.

Не, отвърна тихо. Не, вече не го мразя.

Елена кимна. По някакъв начин това й се струваше важно. После се сепна, сетивата й се изостриха, когато някаква сянка се мярна на входа на криптата. Стефан също я усети.

Тя идва, Елена…

Обичам те, Стефан, изпрати безпомощното си послание тя, когато мъгливата бяла фигура се спусна долу.

Катрин доби истинската си форма пред тях.

— Не мога да видя какво става — заговори тя раздразнено. — Ти препречваш тунела ми! — Взря се зад Елена към опустошената гробница и дупката в стената. — Оттук минавам, за да изляза навън — продължи тя, без да забелязва тялото на Деймън в краката си. — Тунелът минава под реката. Така че не се налага да прекосявам течаща вода. Вместо това минавам под нея. — Погледна ги в очакване да оценят шегата й.

Разбира се, помисли си Елена. Как съм могла да бъда толкова глупава? Деймън мина заедно с нас в колата на Аларик над реката. Тогава прекоси течаща вода и вероятно го е правил много пъти. Той не би могъл да бъде другата Сила.

Странно е, че въпреки страха все още можеше да мисли. Сякаш част от ума й наблюдаваше нещата отстрани.

— Сега ще те убия — разговорливо сподели Катрин. — После ще мина под реката, за да убия приятелите ти. Не мисля, че кучетата са успели да го сторят. Затова сама ще се погрижа за тях.

— Пусни Елена да си върви — обади се Стефан. Гласът му бе угаснал, но в същото време някак си подкупващ.

— Още не съм решила как ще го направя. — Катрин не му обърна внимание. — Може да те опека. Вече има достатъчно светлина за целта. Вижте какво си взех! — Протегна се напред и показа стиснатата си ръка. — Едно, две, три! — извика и пусна на земята два сребърни и един златен пръстен. Камъните им изпуснаха искри, сини като очите на Катрин, сини като тези на огърлицата около шията й.

Елена изви отчаяно ръце и напипа пръста си, където преди се намираше пръстенът й. Беше истина. Изуми се колко уязвима и безпомощна се почувства без тънката халка. Пръстенът бе необходим за живота й, за да оцелее. Без него…

— Без него ще умреш — процеди Катрин злорадо и подритна небрежно пръстените с крак. — Но не съм сигурна дали ще е достатъчно бавно. — Закрачи към далечната страна на криптата, а сребристата й дреха проблясна на слабата светлина.

В този миг една идея осени Елена.

Можеше да движи ръцете си. Достатъчно, за да ги почувства, достатъчно, за да разбере, че вече не са вцепенени. Въжетата се бяха разхлабили.

Но Катрин беше силна. Невероятно силна. И много по-бърза от Елена. Ако успееше да се освободи, щеше да има време само за едно бързо действие.

Изви китките си и въжето поддаде.

— Има и други начини — продължи Катрин. — Бих могла да те нарежа и да гледам как кръвта ти изтича. Обичам да наблюдавам.

Елена стисна зъби и увеличи натиска върху въжето. Ръката й бе изкривена под болезнен ъгъл, но тя продължи да натиска. Усети как прорязващото я въже се плъзга настрани.

— Или плъхове — промълви Катрин замечтано. — Плъховете са забавни. Мога да им заповядам кога да започнат и кога да спрат.

Оказа се много по-лесно да освободи другата си ръка. Елена се опита да не издаде с нищо какво става зад гърба й. Искаше й се да извика мислено Стефан, ала не смееше. Нямаше да имат никакъв шанс, ако Катрин я чуеше.

Катрин се бе озовала точно пред Стефан.

— Мисля, че ще започна с теб. — Наклони лице към неговото. — Отново съм гладна. А ти си толкова сладък, Стефан. Забравила съм колко си сладък.

Върху пода се бе образувал сив триъгълник светлина. Светлината на зората. Нахлуваше през отвора на криптата. Катрин вече бе излизала на тази светлина. Но…

Катрин се усмихна внезапно и сините й очи блеснаха.

— Сетих се! Ще пия от кръвта ти, докато почти пресъхнеш и ще те накарам да гледаш, докато я убивам! Ще ти оставя достатъчно сили, за да бъдеш свидетел на смъртта й. Не ти ли харесва плана ми? — Плесна игриво с ръце и направи още един пирует, като се отдалечи с танцова стъпка.

Само още една стъпка, помисли си Елена. Катрин приближаваше сивия триъгълник светлина. Само още една стъпка…

Катрин направи стъпката.