Яростта (Книга трета)

— Е, така е и в същото време не е точно така. Нуждата е силна, по-силна, отколкото можеш да си представиш. — Изведнъж я осени, че тя също не се бе хранила днес и беше гладна още преди да тръгнат за дома на Аларик. — Всъщност, Мат, май е по-добре да вървя. Искам да те помоля само още нещо, ако утре има бал, да не отиваш. Там ще се случи нещо много лошо. Ние ще се опитаме да пазим, но не съм сигурна, че можем да направим кой знае колко.

— Кои сте тези „вие“? — попита остро Мат.

— Стефан и Деймън — да, мисля, че и Деймън — както и аз. А също и Мередит, и Бони…, и Аларик Залцман. Не ме питай за Аларик. Дълга история.

— Но от какво ще ни пазите?

— Забравих, че ти не знаеш. Това също е дълга история, но… ами, накратко, срещу това, което ме уби. Това, което насъска кучетата да нападнат хората по време на възпоминателната служба за мен. Това е нещо лошо Мат, и изглежда от известно време това невидимо зло обитава Фелс Чърч. Та утре вечер ще се постараем да го възпрем. — Опита се да превъзмогне неудобството, което изпитваше. — Виж, съжалявам, но наистина трябва да тръгвам. — Погледът й, противно на желанието й, се насочи към синята вена на шията му.

Когато с усилие успя да го откъсне и да погледне лицето му, видя, че шокът бе отстъпил място на разбирането. И на нещо още по-невероятно: на приемането.

— Всичко е наред — рече Мат.

Не беше сигурна, че е чула правилно.

— Мат?

— Казах — всичко е наред. Преди не ме заболя.

— Не. Не. Мат, честно. Не съм дошла за това…

— Зная. Затова го искам. Искам да ти дам нещо, за което не си ме молила. — Замълча за миг и добави: — Заради доброто старо приятелство.

Стефан, помисли си Елена. Но Стефан й бе казал да дойде, да дойде сама. Стефан е знаел, осъзна тя. И нямаше нищо лошо. Това беше неговият подарък за Мат и за нея.

Но аз ще се върна при теб, Стефан, помисли си тя.

— Утре ще ви помогна — каза Мат, докато Елена се навеждаше към него. — Дори и да не съм поканен.

После устните й докоснаха шията му.