Идеалната съпруга

Сабрина не беше сигурна дали иска да се разсмее високо, или да хвърли нещо тежко по главата му. Този човек се шегуваше с нея, пробиваше защитните й стени и се опитваше да ги разруши изцяло. Внезапно тя с почуда осъзна, че харесваше този словесен двубой. Също така Сабрина осъзна и защо Никълъс имаше такава репутация за отношенията си с жените. Надменният, арогантен граф Уайлдууд определено беше очарователен мъж.

— Дали ще се дразниш или не, ти вече даде съгласието си.

Той сви рамене, доколкото можеше да го направи легнал.

— И това отново ни връща на последното условие. Та, на какво се бях съгласил? А, да — ти каза, че няма да споделиш леглото си с мъж, когото не обичаш.

Тя кимна, като се питаше докъде щеше да доведе това.

— Много добре тогава. — Никълъс преметна крака през ръба на леглото и се озова при нея с две широки крачки. Той коленичи пред нея и хвана ръцете й в своите. — Обичам те. Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.

— Какво? — Тя се опита да отдръпне ръце. — Не говориш сериозно?

— О, напротив, скъпа, Трябва ли да ти го доказвам? — попита драматично той. — Още от мига, в който те видях, живея само за да бъда до теб. Косата ти е изтъкана от най-чисто злато; очите ти съперничат на най-ярките…

— Никълъс! — Сабрина се разсмя и го отблъсна. — Това ми звучи като многократно упражнявана пиеса. Колко пъти си казвал на някоя нещастна, неподозираща нищо жена, че я обичаш?

Той се изправи и й се ухили.

— Тази година ли, или изобщо?

Тя не можа да се въздържи да не се разсмее.

— Ти си развратник!

— На вашите услуги. — Той се поклони дълбоко. — Правете с мен каквото пожелаете.

— Онова, което желая, е да престанеш с тези глупости, за да мога да си легна.

Той поклати твърдо глава.

— Страхувам се, че не ме слушаш. Нямам намерение да ходя никъде. Оставам тук. В тази каюта. Със съпругата си.

Веселието й изчезна. Сабрина скочи на крака и се втренчи ядосано в графа.

— Ти ми даде думата си. Обеща да ми осигуриш уединение!

— И ще го направя. Ако решиш да облечеш онова, което почтената лейди Станфорд носи в леглото си, с удоволствие ще затворя очи. Въпреки че — погледът му се плъзна по мъжките й дрехи — не мога да си представя нещо по-възбуждащо от днешното ти облекло.

— Определено няма да се преоблека, докато си тук — тросна му се тя.

— Това зависи само от теб. Мисля, че съм съгласен с теб за едно нещо. Денят наистина беше дълъг и аз бих искал да поспя. — Той й се ухили. — И тъй като нямам предпочитания към уединението, можеш да смяташ това за предупреждение. Намирам, че е твърде неудобно да се спи с дрехи и затова спя без никакви дрехи. Сега ще се приготвя да си легна. Ти можеш да правиш каквото искаш.

Сабрина го гледаше, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Той сигурно нямаше намерение да се съблече гол пред нея? С едно плавно движение Никълъс издърпа ризата си през глава и пред погледа й се откриха широки, мускулести рамене и здрави гърди. Кожата му беше изненадващо тъмна и тя си спомни, че Саймън й беше казал, че графът е помагал на екипажа, при което очевидно не бе носил риза. Тъмни косми се виеха на гърдите му и се спускаха съблазнително надолу по плоския му корем.

Сабрина преглътна с трудност. Колко далеч беше готов да стигне той? Не беше виждала гол мъж след смъртта на мъжа си. Но дори тя осъзнаваше, че Никълъс беше изключителен екземпляр на мъжко животно. Висок и едър, той се извисяваше над нея и запълваше каютата, която сега й се струваше твърде малка. Прииска й се да протегне ръка и да докосне мускулестото му тяло, да погълне топлината на тялото му със своето, да…

— Сабрина.

Веселият му глас я извади от мислите й. Тя си пое дъх и се успокои.

— Да?

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Сега ще сваля и останалите си дрехи.

Тя въздъхна и се предаде.

— Ти наистина ще останеш тук, нали?

— Да, скъпа, ще остана. — Той я целуна леко по върха на носа.

— Много добре. — Тя отиде до леглото и взе едно вълнено одеяло. След това отиде до един стол, отпусна се в него, уви одеялото плътно около себе си и протегна крака върху втори стол. След това сложи ръце в скута си и се усмихна. — Продължавай тогава.

За първи път тази вечер той, изглежда, се почувства неудобно.

— Сигурна ли си?

Сабрина изпита задоволство, когато осъзна, че единственият начин да спечели играта на този мъж беше, като започне да го удря с неговите камъни по неговата глава. Трябваше да приема предизвикателствата му и на свой ред да му отправя други.

— О, напълно. Не че ти си този, който настояваше за уединение.

Графът присви подозрително очи.

— И ще останеш да седиш? Там? — Тя кимна. — Не очаквах точно това от жена с твоята репутация.

Сабрина отвори широко очи във възможно най-невинното изражение, което можеше да направи.

— О, Никълъс, толкова много съжалявам, че не оправдавам идеала ти за тъпота и скука. Ще положа много повече усилия да бъда онзи образец на добродетел, за който се ожени. — Тя се настани по-удобно на стола си и затвори очи. — Няма да споделя леглото си с теб, но ще споделя стаята си. За мен ще бъде удоволствие да спя тук тази нощ.

— Прекрасно — изсумтя той.