Идеалната съпруга

По някакъв странен начин между тези двама мъже се бе породила някаква връзка. Въпреки своите различия и двамата обичаха силно една и съща жена. Никълъс бе изпълнен от чувство на благодарност — какъвто и да беше Медисън, с каквото и да се бе занимавал в миналото, графът не можеше да го вини за загрижеността му за Сабрина.

Медисън се отдалечи и Сабрина и Никълъс останаха сами край огъня. Той бе обзет от безпомощност, което му беше непознато чувство.

— Сабрина — започна той, като подбираше внимателно думите си, — мисля, че най-добре ще бъде да…

— Искам да тръгна — каза тя. — Искам да тръгна веднага.

Той усети облекчение.

— Разбира се, любов моя, можем да се върнем в Кайро при изгрев слънце и да се отправим към Лондон.

— Лондон? — Тя вдигна глава и погледът й срещна неговия. Очите му блестяха от… какво? Болка? Мъка? Гняв? — Не мога да се върна в Лондон все още. Не и без златото. Искам да го намеря тази нощ. Веднага.

— И дума да не става — отвърна нетърпеливо той. — Ти преживя голямо изпитание и аз…

— Точно затова искам да тръгна веднага. Той може би не е единственият, който знае за златото. — В гласа й се долавяше раздразнение. — Ако ти не искаш да дойдеш с мен, ще тръгна сама.

— Няма да го направиш — повиши глас Никълъс. — Пълен идиотизъм ще бъде да тръгнеш сама през пустинята нощем.

Тя го изгледа ядосано.

— Е, не се колебай да прибавиш това към списъка с глупавите ми постъпки. С теб или без теб, аз ще тръгна. Тази нощ.

Той се вбеси. Единственото нещо, което искаше, е да я защитава и да се грижи за него. Единственото нещо, което тя искаше, беше неговата помощ в това налудничаво начинание. Не му беше в характера да се държи толкова безразсъдно. Той нямаше да тръгне, без да мисли, посред нощ. Не като… Никълъс присви очи.

— Предполагам, че Станфорд не би се поколебал да се съгласи с намеренията ти?

— Джак? — попита тя изненадано. — Какво общо има той с това?

— О, хайде, Сабрина. — Нетърпението увеличаваше раздразнението му. — Много добре осъзнавам различията между мен и Станфорд. Той беше много известен с поведението си. С дръзките си постъпки.

— Джак е мъртъв и заровен — каза тихо тя.

— Мъртъв може би, но дали наистина е заровен?

— Да. — Тя се обърна бързо встрани, сякаш искаше да сложи край на този разговор, но Никълъс я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. Той се втренчи в смарагдовозелените й очи, които го гледаха предизвикателно.

— Чуй ме. Участвал съм в прекалено много от онези неща, които сестра ми нарича приключения. И те често не са много приятни, както тази нощ. Рискувал съм живота си и живота на другарите си, но никога без причина. Заради страната си, заради честта си. Смелостта ми, дори дързостта ми, никога не е била поставяна под съмнение. Аз се различавам от Станфорд както денят от нощта. Не мога да се сравнявам с него. Само се надявам, че ще можеш да го оставиш в миналото. Че някой ден ще можеш да ме обичаш така, както си обичала него.

— Не.

Той се почувства, сякаш бяха забили кама в сърцето му. От тревога ръцете му стиснаха по-силно раменете й. Тя се намръщи от болка и Никълъс побърза да я пусне.

— Разбирам — каза тихо той. Сабрина въздъхна.

— Не, Никълъс, не разбираш. Нищо не разбираш. Когато се омъжих за Джак, бях на седемнадесет и току-що бях завършила училище. Той беше весел, красив и романтичен. Обичах го с цялата страст на едно дете. — В думите й се долови горчивина и тъга. — Но дори децата трябва да пораснат. Само че той никога не порасна. Ние живеехме от един купон за друг и никога не се тревожехме за нещо друго, освен коя покана да приемем и каква рокля да облека. Беше много забавно.

— Не разбирам — каза объркано Никълъс. Сабрина се разсмя.

— Естествено, че не разбираш. Никой не може да го разбере. Това не беше начинът, по който трябваше да живея живота си. Беше един красив сън, но не беше реалност. И все пак не исках той да умре. Никога не съм искала той да умре.

— Бри, ти не си виновна за неговата смърт.

— Знам. — Тя млъкна и на него му се прииска да я прегърне. След малко тя вдигна очи и му се усмихна. — Благодаря. — След това заговори делово. — Да тръгваме. Ако тръгнем веднага, сигурно ще успеем да се върнем преди изгрева.

Той се втренчи безмълвно в нея. Как беше възможно тази жена да променя с такава лекота един сериозен разговор? Дали изобщо някога щеше да се вслуша в думите му?

— Сабрина, мисля, че се изразих достатъчно ясно по този въпрос. Няма да ходим никъде тази нощ.

— Аз също се изразих достатъчно ясно. Аз отивам, дори ако трябва да тръгна сама.

— Не можеш да отидеш сама — заяви твърдо той, раздразнен от упорството й.

Тя отстъпи крачка назад и сложи ръце на хълбоците си.

— Защо?

— Защо ли? Защото е изключително опасно да пътуваш сама из пустинята.

— Ха! През последните няколко дни ме отвлякоха обирджии на гробници, а някакъв мой полудял отхвърлен ухажор ме държа на мушка. Предполагам, че повече не може да се случи кой знае какво. Не се страхувам от онова, което се крие в пустинята или в нощта.

— Ставаш смешна.

— Така ли? — каза остро тя — И сигурно освен това съм глупава?

— Меко казано.