Идеалната съпруга

— Не исках той да умира. Стана почти толкова случайно, колкото сметнаха всички. Но аз уредих да бъде направено нещо с колелата на каретата му преди състезанието. — Той сви рамене. — Станфорд си играеше с мен. Постоянно вдигаше цената на писмото. Исках само да… нека да кажем, че съм искал да поощря сътрудничеството му, за да уредим по-бързо сделката. Твърде неприятно беше, че той загина.

На Сабрина й се зави свят.

— Ти си го убил!

— Може и така да се каже. — Чатсуърт поклати глава. — Въпреки че нямах такова намерение.

— Майко! — Белинда пристъпи към Сабрина. Чатсуърт я сграбчи за ръката и я дръпна до себе си.

— Белинда! — Ерик инстинктивно скочи напред, но Никълъс мигновено му препречи пътя. Погледите им се срещнаха за миг, след което младежът кимна леко, стисна юмруци и се върна до баща си.

Чатсуърт погледна първо Белинда, след това Ерик.

— Очевидно Сабрина и Уайлдууд не са единствените, които са решили да се свържат в брачен съюз в тази проклета пустиня. Но засега, дете мое, ти ще останеш там, където си в момента. — Той погледна Сабрина. — Аз трябваше да й бъда доведен баща, нали знаеш. Това нямаше да се наложи, ако ме беше приела, когато ти направих предложение за първи път.

— Какво означава всичко това, Чатсуърт? — попита Норкрос. — Да не би да казваш, че тя не те интересува? Че никога не си я обичал?

— О, Сабрина е красива жена. Тя щеше да ми бъде отлична съпруга. Безупречна. Почтена. Всъщност, тя е просто идеална. — Той поклати глава. — Но не, мой глупави приятелю, аз не се интересувам от нея като вас с Мелвил. Винаги съм искал единствено писмото. Ухажвах я само с цел да стигна до него, докато не разбрах, че тя си няма никаква представа къде е то.

— Научих за съществуването му съвсем наскоро — каза Сабрина.

Чатсуърт кимна.

— И аз така предположих, когато ти внезапно напусна Лондон, за да тръгнеш за Египет.

Внезапно Мелвил осъзна какво ставаше.

— Идеята да тръгнем след нея беше твоя. Защо е толкова важно това писмо?

— Злато, Мелвил — каза спокойно Никълъс.

— Френско злато — добави спокойно Мат. Сабрина смътно долови, че тези двамата, въпреки различията си, се бяха съюзили в тази ситуация. — И то представлява едно доста голямо богатство, ако мога да добавя.

Чатсуърт го изгледа бегло, след което погледна Никълъс.

— Отлично, Уайлдууд. Може би съм те подценил. Чудя се на този твой неочакван брак. Известният развратник се превръща в примерен съпруг. Нещо не се връзва. Знаеше ли за златото, когато се ожени за нея?

— Нямам нужда от златото на Сабрина — отвърна Никълъс.

Чатсуърт се разсмя презрително.

— Я стига, Уайлдууд. Дори и човек с твоите финансови възможности не може да ме убеди, че едно толкова голямо съкровище не може да го изкуши.

Никълъс сви рамене.

— Мисли си каквото искаш. Златото не ме интересува изобщо.

— В такъв случай може би ще свършим работата си по приятелски. — Той стисна ръката на Белинда по-силно. — Дай ми писмото.

Никълъс кимна към Сабрина.

— Дай му писмото.

Тя го зяпна, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Не.

Никълъс се втренчи в очите й.

— Сабрина…

— Няма да му го дам — заяви твърдо тя. — То си е мое. Джак го остави на мен. Това е всичко, което ми е останало от него.

— Не съвсем, скъпа. — Чатсуърт се усмихна и бавно отмести пистолета си и го насочи към Белинда. — Станфорд ти остави и една дъщеря. Избирай, Сабрина. — Той допря оръжието в ребрата на Белинда. — Писмото или дъщеря ти.

Тя нямаше избор. Сабрина погледна Чатсуърт. Поредният арогантен мъж, който се опитваше да управлява живота й и този път залозите бяха по-високи от всякога. Тя може би щеше да загуби тази игра, но нямаше да се предаде без бой.

С бавни движения извади писмото изпод връзките на панталоните си. След това се приближи до Чатсуърт, докато единствено огънят я делеше от него. Сабрина протегна ръката си с писмото над пламъците.

— Пусни я. Веднага.

Той поклати глава.

— Не и преди писмото да се озове в ръката ми.

Сабрина го изгледа със спокоен, студен поглед, който прикриваше паниката, която бе започнала да я обзема.

— Ако не я пуснеш веднага, ще хвърля писмото в огъня. Тогава никой няма да получи златото.

— Ти си удивителна, скъпа. — В думите му се долавяше неприкрито възхищение. — Предполагах, че когато бъдеш изправена пред неизбежната гибел на дъщеря си, ще сгънеш платната. Дали пък почтената лейди Станфорд не е нещо повече от онова, за което се представяше пред света през всичките тези години? Невероятно съм разочарован. Ние наистина щяхме да си подхождаме. — Той смекчи тона си. — Ще я убия, нали знаеш.

— Подозирам, че имаш намерение да избиеш всички ни — отвърна тя. — Но от това няма да имаш никаква полза без писмото. И ако от главата на дъщеря ми падне дори само един косъм, аз ще хвърля тази тънка и несъмнено лесно запалима хартия в пламъците, без да се поколебая нито за миг.

— Откъде да знам, че ще ми дадеш писмото, когато пусна момичето?

Сабрина вдигна въпросително вежди.

— Откъде да знаеш ли? Реджиналд, да не би да си забравил, че имаш пистолет? — Тя размаха писмото. — Това е единственото ми оръжие. Освен това имаш думата ми.