Идеалната съпруга

— Виж, Уайлдууд. — Норкрос се приближи колебливо до Никълъс. — Надявам се, че не си се обидил от коментарите ми за вида на Сабрина в тези прекрасни дрехи.

— Глупости, старче. — Никълъс го потупа по гърба, сякаш двамата бяха стари приятели, и по лицето на Норкрос се изписа облекчение. — Ти казваше истината. — Никълъс огледа Сабрина от главата до петите по начин, който показваше на останалите, че можеха да изразяват възхищението си, но нищо повече. Погледът му я накара да стисне юмруци и зъби.

— Щом Сабрина вече не е свободна, Уайлдууд — Норкрос погледна замислено към Уин, — мога ли да те помоля да ме запознаеш с това очарователно създание?

— С удоволствие. Нямам нищо против да я запозная с мъж, с когото тя споделя еднакво образование и произход. — Очите на Никълъс проблеснаха весело. Норкрос се държеше, сякаш се намираше на бал на висшето общество, а не посред пустинята. — Норкрос, позволи ми да ти представя сестра си, лейди Уинфрид Харингтън.

Норкрос сграбчи ръката на Уин и я поднесе към устните си.

— За мен е удоволствие, скъпа.

Мат се приближи до нея и изръмжа:

— На твое място щях да й пусна ръката, ако не ми е омръзнал животът.

— Капитане… — каза доволно Уин. Никълъс се разсмя.

— Съжалявам, Норкрос. По-добре го послушай. Той е недисциплиниран американец. Те са доста избухливи и непредсказуеми хора.

Норкрос въздъхна, хвърли последен, изпълнен със съжаление поглед на Уин, след което се отдръпна. Сабрина се беше втренчила с недоверие в съпруга си. Той очевидно знаеше за връзката на сестра си с Мат и вероятно бе знаел през цялото време. Бе знаел и въпреки това я бе позволил, като просто се беше преструвал, че не забелязва нищо.

— Изглежда, че опитът ни да те спасим се оказа ненужен. Моите извинения, Уайлдууд. Желая и на двама ви всичко най-хубаво.

— Благодаря ти, Бенджамин — каза Сабрина. — Наистина съм трогната от усилията ви. — Тя кимна на Норкрос, който беше застанал до Никълъс, и се усмихна на Чатсуърт, който стоеше до Белинда.

— Няма защо — каза безгрижно Норкрос, сякаш да пропътува половината свят, за да направи предложение за женитба, беше нещо също толкова обикновено, колкото и една вечер в Ковънт Гардън. — Очевидно присъствието ни вече не е необходимо тук. Предлагам да си тръгваме.

— Точно така. — Мелвил хвърли изпълнен с копнеж поглед към Сабрина. — Въпреки че резултатът от това начинание не беше такъв, какъвто очаквах, така може би е най-добре. — Той отиде до Мелвил. Чатсуърт все още се бавеше от другата страна на огъня до Белинда. — Чатсуърт? Мисля, че повече нямаме работа тук.

Чатсуърт поклати бавно глава.

— Не мога да се съглася с теб. — Той извади от джоба си един пистолет и го насочи към групата. — Моята работа тук все още не е свършена.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Норкрос въздъхна раздразнено.

— Стига, Чатсуърт. Тя вече е омъжена. Опитай се да приемеш това по-спокойно.

Чатсуърт се разсмя. Тръпки полазиха по гърба на Сабрина.

— Подозирам, че него не го интересува Сабрина. — Спокойният тон на Никълъс контрастираше с напрежението в брадичката му и пресметливия му поглед.

— Проницателен си, Уайлдууд — каза Чатсуърт. — Трябва да призная, че когато на тези двама глупаци им дойде идеята да тръгнат след Сабрина, тяхното намерение се вписа добре в моите планове. Като моя съпруга нейната собственост щеше да бъде и моя. — Той изгледа Сабрина със съжаление. — Щяхме да се разбираме добре. Но аз не се интересувам толкова много от лицето, колкото от богатството ти.

— В такъв случай грешиш, Чатсуърт! — заяви смело Сабрина. — Аз нямам никакво богатство.

— Може би не в момента. — Очите му проблеснаха на светлината на огъня. — Но притежаваш средство да получиш нещо, което за всекиго би било значително богатство.

— Така ли? — Сабрина го гледаше безстрашно, но стомахът й се бе свил от тревога. Единственото средство да получи съкровището беше… писмото.

— Не си играй с мен, Сабрина. Искам писмото.

Върху лицето на Мелвил се изписа объркване.

— Какво писмо?

— Да, Чатсуърт, какво писмо? — намеси се Никълъс с делови тон.

— Много добре знаеш за какво писмо говоря, Уайлдууд — тросна се Чатсуърт. — Не се съмнявам каква е истинската цел на присъствието ти в Египет. — Той присви очи. — Но предполагам и че историята на брака ти също е интересна. Не е ли ирония — обърна се той към Сабрина, — че новият ти съпруг ще трябва да страда заради греховете на предишния ти?

— Джак? Какво общо има той с всичко това?

— Срамота е, скъпа, че Станфорд не те е информирал за делата си. Писмото щеше да бъде мое. Аз вече бях платил на онзи идиот, който го загуби при онази проклета игра на карти. Бях му платил, и то скъпо. Но получих само първата страница. Тя беше безполезна. Станфорд вярваше, че втората страница е също толкова безполезна. Той дори смяташе, че всичко е една шега, докато не научи, че искам писмото. Преговарях с него, когато той беше убит. — Чатсуърт въздъхна. — Съжалявам за това, скъпа.

Значението на думите му й се отрази, сякаш й бяха нанесли силен удар. Кръвта напусна лицето й и гласът й се превърна в шепот.

— Какво искаш да кажеш?