Играта

Ги разтвори вратата на каютата и Лиъм влезе с тежък поднос в ръце. Отдавна се беше здрачило. Лампите бяха запалени и озаряваха каютата с приятна, топла светлина. Той остави подноса на масата и се огледа за момичетата. Когато видя, че Джулиет лежи на леглото, а Катрин седи до нея и държи ръката й, очите му първо се разшириха, после се присвиха. Каква беше тази игра? Така ли смяташе да го „изиграе“ Катрин? Ако не бе толкова раздразнен, щеше да избухне в смях.

— Имате ли нужда от нещо друго, сър? — попита Ги.

Лиъм се обърна и погледна с обич сирачето, което бе намерил преди две години да се скита бездомно по пристанището на Шербург.

— Не — каза той. — Върви да отдъхнеш. Заслужи си почивката.

Ги внезапно се засмя, неспособен да прикрие удоволствието си от тези прости похвални думи. Цялото му лице светна. Той се извърна и тръгна да излиза.

— Никакви зарове и никакви карти — извика Лиъм след него.

Ги го погледна и се изчерви.

— Да, сър.

— Когато хлапакът затвори вратата зад гърба си, Лиъм се обърна към двете момичета. Джулиет изпъшка. Той въздъхна. Трябваше да се досети, че ще се намеси съдбата… или че Катрин ще побърза да вземе нещата в свои ръце.

Лиъм тръгна бавно към леглото. Осъзнаваше, че Катрин избягва погледа му, че седи съвсем неподвижна и напрегната. Самият той също бе някак напрегнат. Бе прекарал деня в мисли за идващата нощ. Нощта, която смяташе да прекара в леглото с Катрин, да я съблазни, да й достави наслада.

— Виждам, че Джулиет не е добре — отбеляза той.

Катрин най-сетне вдигна очи.

— Стомахът. Ужасно я боли. Страхувам се да я оставя.

— Чудя се дали ще охка цяла нощ?

— Не знам — каза късо Катрин.

Лиъм се протегна и докосна челото на Джулиет. Тя не отвори очи. Бузите й бяха зачервени, но можеше да е използвала руж.

— Няма температура.

— Не.

— Предполагам, че искаш да се грижиш за нея? — Катрин кимна толкова припряно, че той едва не се разсмя. Въздъхна. — Катрин, утре Джулиет напуска този кораб. И през останалата част от пътуването ще бъдем сами — ти и аз.

Тя пребледня.

Лиъм се приведе по-близо, така че стига да бе пожелал, можеше да целуне малкото й носле.

— Просто отлагаш неизбежното — каза той нежно.

Катрин повдигна вежди, но остана безмълвна.

Лиъм рязко се обърна, решен да отстъпи — в крайна сметка, тъмнокосото момиче наистина можеше да е болно. Сетне излезе от каютата, като остави подноса с храната.

Когато се върна на следващата сутрин, всичко беше изядено, до последната хапка.

Търлстоун Манър, Корнуол

— Джулиет! Причиниха ли ти нещо лошо?

Чичото на Джулиет по принцип не бе особено грижовен човек, но все пак първите думи, които произнесе, когато я видя, бяха тъкмо тези. Тя успя да му се усмихне през сълзи — сълзи от радост, че най-после си е у дома.

— Преживях малко приключение, чичо — отвърна Джулиет доста плахо. Лорд Хиксли винаги я бе изпълвал със страхопочитание.

— Аз не бих нарекъл това приключение — каза чичо й строго. — Но слава богу, поне се върна. Изглеждаш ми добре. — Той хвърли мрачен поглед към Лиъм О’Нийл. Пиратът бе довел Джулиет вкъщи и спокойно бе обяснил как е пленил кораба и как кралицата му е наредила да върне веднага Джулиет в Търлстоун. — Надявам се разбирате, капитане, че няма да ви поканя да вечеряте с нас.

Лиъм сви рамене с безизразно лице.

— Нямам желание да вечерям с вас, сър Ричард, защото трябва да се върна на кораба си. — Той се поклони на Джулиет ниско и елегантно като царедворец. После се завъртя на пети и се отправи към вратата.

Джулиет се сепна и се втурна след него.

— Капитане! Капитан О’Нийл!

Лиъм се спря, поизвърна се леко към нея и насмешливо повдигна златистокафявата си вежда.

— Моля ви, грижете се добре за Катрин и направете всичко възможно тя да пристигне здрава и читава — помоли тя.

Погледът му за миг се задържа върху очите й.

— Ще се грижа добре за нея — каза той накрая. Обещавам ви. — После си отиде.

Джулиет се загледа тревожно след него.

— Ела с мен, Джулиет — каза Ричард. — Искам да си поговорим.

Тя се обърна, но този път не успя да се усмихне. Чичо й беше среден на ръст, но доста пълен мъж. Имаше приятно лице, но очите му бяха строги и безмилостни. Малко преди да умре, баща й му бе възложил управлението на имотите си и попечителството над нея. Майката на Джулиет бе починала много години преди това. Джулиет и Хиксли нямаха кръвно родство — той бе станал неин чичо след женитбата си за леля й. Хиксли имаше свое собствено богато имение далеч на север от Търлстоун Манър, на брега на Атлантическия океан. Джулиет знаеше, че попечителството го бе принудило да разкъсва времето си между Търлстоун и собствения си дом, жена си и децата си.

Тревогата й нарасна. Тя се досещаше за какво ще разговарят — но това нямаше да е разговор.

— Чичо, аз току-що се върнах и съм гладна и уморена, а също и мръсна. Не е ли възможно да поговорим по-късно тази вечер?

— Тази вечер ще имаме гости — каза безстрастно Ричард.