Играта

Джулиет нямаше избор, затова го последва в къщата. Търлстоун беше старинно, но богато имение, благодарение на големите залежи от желязо, открити от дядо й и разработвани усърдно оттогава насетне. Всички стени бяха покрити с прекрасни гоблени. Над тях бяха окачени гербове, изобразяващи черен дракон със златна панделка върху червен фон — символът на рода Стратклайд. Стените бяха украсени и със средновековни оръжия, предавани в семейството от поколение на поколение — кръстосани саби, боздуган, кинжал и няколко обредни копия. От дървения таван висяха знамената на фамилията Стратклайд.

Влязоха в дългата тухлена галерия, която бе пристроена към главната сграда на имението преди смъртта на бащата на Джулиет. Ричард се обърна към един от остъклените прозорци, а Джулиет седна на пейката.

— Знаеш, естествено, защо те повиках да се върнеш у дома.

Джулиет кимна. Чувстваше се нещастна, макар да знаеше, че трябва да е развълнувана.

Той се обърна и я погледна, но погледът му сякаш минаваше през нея.

— Знам, че си твърде млада за брак, Джулиет, но аз остарявам и вече ми е трудно да управлявам двете имения добре.

Тя реши да се държи мило, да не му противоречи. Затова просто промълви с разтреперан глас:

— Но аз ще навърша шестнайсет чак през юни.

Чичо й пренебрежително сви рамене.

— Изготвил съм списък на кандидатите за ръката ти — все мъже от добри семейства. Възнамерявам до следващия си рожден ден да бъдеш вече сгодена. — Той я погледна право в очите. — Тези кандидати ще искат да се запознаят с теб.

Долната устна на Джулиет затрепери и тя не съумя да я спре. Тези кандидати щяха да искат да се запознаят с нея. Не беше чак толкова наивна. Те искаха да се уверят, че не е кльощава вещица или дебела крава. Докато тя, тя нямаше никакво желание да се запознава с тях.

— Не ми изгледаш доволна, Джулиет.

Джулиет знаеше, че трябва да бъде благодарна на чичо си за всичките му усилия.

— Аз съм само на петнайсет — прошепна тя тихо. — Другите жени се омъжват чак когато станат на осемнайсет.

— Трябва да намеря някой, който да управлява Търлстоун — каза рязко Ричард.

Джулиет се взря в него.

— А какво… какво ще стане, ако не го харесам?

Ричард я изгледа гневно.

Тя се изчерви и сведе очи към скута си.

— Това са глупости — смъмри я той. — Ако се разплачеш, Джулиет, ще те изпратя в стаята ти, все едно че си малко непослушно дете.

Джулиет не каза нищо. Не се разплака.

Ричард продължи.

— Всъщност, списъкът на кандидатите не е дълъг. След като прецених внимателно възможностите, се спрях се на три от тях.

Три възможности. Щяха да я покажат само на трима мъже. Това не й донесе облекчение. Постепенно Джулиет започна да проумява колко малко време й оставаше. До юни щеше да бъде сгодена. О, господи! За мъж, когото не познаваше, когото не искаше, когото не обичаше.

Тя осъзна, че е станала на крака. Успя да се насили да проговори.

— Благодаря ти, чичо. Оценявам всичко, което правиш за мен.

Когато най-после остана сама в спалнята си, Джулиет се хвърли на леглото, прегърна възглавницата и замечта за любов. Нима искаше толкова много?

Джулиет вече я нямаше. Катрин обгърна раменете си с ръце. Стоеше пред люка в каютата на Лиъм и гледаше как слънцето — огненочервена топка — се спуска все по-ниско и по-ниско над отдалечаващия се Корнуол. Корабът продължаваше на североизток, към бреговете на Ирландия.

Намираха се в Атлантическия океан. Той бе много по-бурен от Ламанша и от морето край корнуолския бряг, но „Морски кинжал“ пореше вълните, подет от силни и благоприятни ветрове. Заради постоянното клатушкане на кораба Катрин бе застанала с разтворени крака и с рамо, опряно на стената. Слънцето вече висеше над самия хоризонт, който бе придобил индиговосин цвят. Как щеше да се предпази от Лиъм О’Нийл тази нощ?

Катрин не можеше да си отговори. Продължаваше да си припомня целувката му в кралската трапезария. Коленете й омекнаха, кръвта й се разгорещи.

Тя потърка лице о гладката дървена стена. Мислеше за целувката. Тялото й потръпна. Мислеше за ръцете му, за опасните му ръце.

Сетне помисли за Хю. Мъжът, при когото бързаше да отиде. Мъжът, за когото щеше да се омъжи. Господи! В живота й нямаше място за Лиъм О’Нийл. Проклет да е. За това, че бе толкова златен, толкова мъжествен.

Тя изтръпна, когато чу резето на вратата да се вдига. Извърна се. Слава богу, беше момчето, Ги. Носеше й вечеря.

— Капитанът ми нареди да ти кажа да се нахраниш сама. Той ще слезе по-късно.

Катрин впери очи в него.

— Колко по-късно?

Ги сви рамене и излезе.

Тя погледна подноса и усети мириса на пържена риба и пресен хляб. Но нямаше апетит. Обърна се отново към люка. Слънцето се бе скрило. Сега морето и небето бяха черни и не можеше да се различи къде свършва едното и започва другото.

Катрин стоеше и се опитваше да не мисли, но това бе невъзможно. Знаеше какво ще се случи. Гледаше как по небето се премигват звезди. Гледаше как се появява луната — имаше пълнолуние. Ужасът в душата й се бореше с тръпнещото очакване.