Играта

Не знаеше какво друго да каже или да направи. Пръстите й нервно запревъртаха молитвената броеница. Едва ли имаше по-подходящ момент Катрин да научи истината, но абатисата се бе съгласила да я укрие от момичето за негово собствено добро. Нямаше голям избор — трябваше или да измами Катрин, или да я остави на улицата без закрила и без средства за препитание. Беше грешка — и преди, и сега — да крие фактите от младото момиче. Но старата жена не се осмеляваше да каже истината. Страхът я възпираше да го направи — страхът и странното, интуитивно усещане, че не бива да се намесва, че това е работа на Съдбата.

— Тук съм вече от пет години и половина — умоляваше я Катрин. — Когато пристигнах и през ум не ми минаваше, че до година-две няма да бъда изпратена у дома. Моля ви, трябва да си тръгна. Знам, че щом веднъж си отида в къщи, всичко ще бъде наред, че татко веднага ще оправи нещата. — Погледът й срещна този на абатисата. — Мога да се върна с Джулиет. Никога няма да ми се отдаде по-добра възможност.

Възрастната жена се взря в красивото, и решително момиче.

— В подобни случаи бих посъветвала повечето от своите повереници да се уповават на вярата си в бога — каза тя бавно, — и те биха ме послушали. Но не и ти.

— Не мога да ви се подчиня — каза меко Катрин. — Не и ако ми наредите да остана.

И абатисата се реши. Не защото Катрин беше нещастна от много години, а нея я болеше да вижда поверениците си така потиснати. Нито защото смяташе, че ако има жени, заслужаващи да живеят във външния свят, то те бяха жени като тази. А защото разбра точно какво имаше предвид Катрин. Познаваше повереницата си твърде добре. Ако й откажеха позволение да си тръгне, Катрин щеше да избяга. Самата мисъл за това бе толкова ужасяваща, че абатисата усети световъртеж. Боже господи, жена като Катрин да пътува сама и незащитена! Щеше да завърши озлочестена и поругана, може би дори като наложница в харема някой турски големец. Погледите на двете жени се сблъскаха. Ясно беше, че Катрин няма да приеме „не“ за отговор. Тогава другото разрешение бе по-добро и по-безопасно.

Абатисата въздъхна.

— Ще ти позволя да си тръгнеш, Катрин. Но трябва да те предупредя: външният свят не е такъв, какъвто изглежда. Възможно е да останеш горчиво разочарована, когато се прибереш у дома. Дори е възможно баща ти да те върне обратно тук.

— О, майко, благодаря ви. — Катрин се усмихна широко, без да обръща внимание на едва завоалираното предупреждение. — Благодаря ви за загрижеността, но той няма да ме върне обратно, обещавам ви. — Тя импулсивно прегърна абатисата.

— Много добре — каза възрастната жена.

Сияеща, Катрин й поблагодари още веднъж и излезе от кабинета. След като тя си отиде, абатисата се върна на писалището си, взе едно паче перо и го натопи в мастилницата. Вече не се усмихваше. Лицето й се бе изопнало от безпокойство. Беше се държала твърде меко. Трябваше да откаже на повереницата си. Но тогава Катрин щеше да избяга, а абатисата не можеше да позволи това. Манастирът не е затвор, пък и светът едва ли е безопасно място, особено за една красива и беззащитна жена.

През тялото й премина ледена тръпка. Все още не беше късно да каже на Катрин част от истината, или дори цялата истина. Само че… не смееше. Чувстваше се като кукла на конци, която трябва да се подчинява на своите господари. И да вярва в Предопределението.

Тя се наведе над пергамента и започна да пише много внимателно, обяснявайки с най-големи подробности какво се бе случило току-що и какво се готвеше да направи Катрин.

Попечителят на Джулиет беше изпратил шестима мъже, които щяха да я придружат до дома. С тях пристигна и кратко писмо, в което Ричард Хиксли изразяваше неодобрението си от факта, че Катрин ще пътува с племенницата му. На Катрин не и бе трудно да го разбере. Джулиет беше богата английска наследница. Такава бе и Катрин, но беше ирландка. Не за пръв път се сблъскваше с английската надменност. Някои англичани възприемаха ирландците единствено като народ от диваци.

Това нямаше значение. Важно бе само едно — най-после си отиваше у дома. От месец насам времето се влачеше умопомрачително бавно. Катрин изгаряше от нетърпение да стъпи върху плодородната земя на южна Ирландия. Изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи, в замъка Аскийтън — здрава каменна крепост, построена в далечните средни векове на един от островите по река Дийл.