Играта

В този момент Катрин осъзна, че се намират в пълна безизходица. Ако корабът потънеше и те останеха в каютата, щяха да умрат. Ако се качаха горе, за да потърсят сър Уилям и останалите, също щяха да намерят смъртта си, както мъжете, които несъмнено бяха избити или продължаваха да бъдат избивани. А, ако корабът бъдеше пленен… Катрин не искаше да мисли за това. Не трябваше да мисли за това, или щеше да изгуби и без това твърде крехкото си самообладание и да се предаде на безумния ужас. Трябваше да бъде спокойна.

— Не потъваме — каза тя възможно най-хладнокръвно. — Ако потъвахме, щяхме да чуем мъжете да крещят ужасени.

— Да, права си — прошепна Джулиет. Ноктите й се бяха впили в китката на Катрин през ръкава на нощницата. — А и корабът възстанови равновесието си.

Катрин се изправи и застана разкрачена, готова за ново внезапно разклащане.

— Ще стоим долу — решително заяви Катрин, когато Джулиет също се изправи. — Докато не се случи нещо, което да ни даде да разберем, че корабът потъва. Тогава ще се качим горе. Заедно. Не преди това.

Джулиет кимна, неспособна да говори и се вкопчи в ръката на приятелката си.

Катрин пое дълбоко дъх, за да възвърне поне част от спокойствието си. Но после се обърна към люка и се вцепени. В полезрението й се беше появил кораб — голям черен галеон с огромни издути бели платна и блестящи черни оръдейни дула. Шаваше право към тях. Никога през живота см не беше виждала нещо, което да изглежда по-заплашително, по-зловещо, по-смъртоносно. Докато Катрин го гледаше като вкаменена, корабът идваше все по-близо и по-близо.

Джулиет също видя пиратския кораб и захлипа.

Двете момичета стояха пред люка, неспособни да помръднат, сковани от ужас, опитващи се напразно да се преборят с паниката си, заслушани в експлозиите, които разкъсваха кораба им — експлозии, които се чуваха все по-често. Корабът отново започна опасно да се накланя към десния борд. Горе, на палубата изглежда цареше хаос. Битката сякаш щеше да продължи до безкрай. Времето замря.

После оръдията внезапно замлъкнаха.

Катрин и Джулиет бяха стиснали ръцете си здраво, като в белезници. Погледите им се срещнаха и двете рязко разтвориха вцепенените си пръсти.

— Свърши ли? — прошепна Джулиет.

Катрин не знаеше. Но тогава стрелбата на мускетите започна пак с неотслабващо ожесточение. Чуха се силни, триумфални възгласи. Корабът им се наклони още повече, сякаш някой го беше блъснал. Внезапно до ушите им долетя зловещ звън на шпаги.

— Те са на борда — изкрещя Катрин, вече обезумяла от страх. — Плениха ни!

Джулиет изпищя, закрила уста с ръка. Катрин преглътна мъчително.

— Джулиет, знаеш какво ще ни се случи.

Очите на Джулиет се напълниха със сълзи.

— Но после… ще бъдем откупени.

— Ще искаш ли да живееш без честта си?

Джулиет си пое дъх.

— Не знам. Катрин, аз съм само на петнайсет години. Знам само, че не искам да умра.

И Катрин не искаше да умира, но бе слушала какви ли не ужасяващи истории и беше убедена, че след няколко часа и двете с Джулиет щяха да предпочитат да са мъртви.

— Нямаме никакво оръжие — каза тя изненадващо спокойно, като само за миг затвори очи.

— Не можем да се бием с пиратите.

— Не за да се бием с тях — заяви Катрин и погледна приятелката си. — А за да свършим със себе си.

Погледите им се срещнаха. Не си казаха нищо повече. Нямаше какво да си кажат. Дори и да можеха да намерят смелост да свършат със себе си преди пиратите да са ограбили кораба им и да са ги пленили, нямаха оръжие, с което да го направят. Нямаше какво друго да сторят, освен да бъдат смели и да очакват участта си.

Час по-късно се започна: някой се опита да отвори вратата на каютата им. След като не успя, той подвикна нещо на неразбираем език. Катрин и Джулиет не говореха, не мърдаха, дори не дишаха от страх да не бъдат разкрити. Натрапникът си замина.

Двете момичета се бяха облекли, защото нямаха желание да бъдат пленени по нощници. Джулиет се обърна към Катрин.

— Той говореше келтски. Дали не е ирландец? Или шотландец?

— Не съм сигурна — каза неуверено Катрин. Внезапно очите й се насълзиха. — Ако мислиш, че това, че съм ирландка, ще ни спаси, лъжеш се. Пиратите не признават нищо и никого, освен себе си, Джулиет. Не може да не знаеш това.

— Шшт! Връща се!

Момичетата замръзнаха, хванати ръка за ръка. Пред каютата се чуха мъжки гласове. После нещо се удари във вратата и дървото се разцепи. През треските се подаде острие на брадва.

Катрин придърпа Джулиет по-близо до себе си. Беше по-голяма от приятелката си и някак си се чувстваше отговорна за нея. Щеше да защитава Джулиет, доколкото можеше. Но усещаше ужасна слабост в коленете си. Краката й трепереха.

През дупката в дървото се провря една ръка и махна резето. Вратата се разтвори с трясък и в каютата влетяха двама моряци с черни бричове и прости туники. Бяха грамадни мъже и размахваха саби и ками, изпоцапани с кръв. При вида на момичетата пиратите се заковаха на място.