Играта

Манастирът се намираше на по-малко от половин ден път с карета от Шербург, където ги очакваше малкият кораб, с който щяха да прекосят Ламанша. Пътят към Шербург не бе оживен и часовете отново се провлачиха мъчително бавно. Но монотонността на краткото им пътуване бе нарушена към обяд, когато покрай тях мина група пътуващи артисти. Единият от мъжете беше опасно красив и доста самонадеян и дързък. Очите му не се откъсваха от Катрин. Искаше да се запознае с нея и бе повече от настоятелен. Тя се опита да не му обръща внимание, но беше поласкана и смаяна от интереса му. Накрая, явно демонстрирайки артистичния си талант, той изкриви лице в изражение на дълбока покруса, направи реверанс с украсената си с пера шапка и се отдалечи заедно с трупата.

Момичетата и техните придружители пристигнаха на пристанището и веднага се качиха на кораба. Мъжът, който водеше групата — сър Уилям Редууд, ги посъветва по време на краткото пътуване през пролива да останат в каютата си. После ги информира, че ще отплават на зазоряване и че ако вятърът е благоприятен, ще стигнат до Дувър още през нощта или най-много призори на следващия ден. Джулиет мило му благодари и двете момичета останаха сами в каютата си.

Катрин отиде до страничния люк и се взря в тъмните води на залива. Над пристанището бавно се спускаше здрач. Самотна бледа звезда блещукаше на небето. Тя се разтрепери от вълнение. У дома. Преди това бе само мечта. Скоро щеше да бъде реалност. Беше на прага на ново начало и нямаше търпение да срещне щастливото бъдеще, което несъмнено я очакваше.

Катрин спеше дълбоко, но изведнъж се събуди с вик. Бе сънувала пролетните ливади на Мънстър. В съня й Хю беше жив, а тя бе млада булка. Тръсна глава, за да прогони глупавия сън и едва тогава забеляза ярката слънчева светлина, която струеше през единствения люк на каютата. По нея разбра, че утрото отдавна е отминало. Корабът бе потеглил без нито тя, нито Джулиет да разберат. Катрин усети объркване и смътно безпокойство. Какво я бе накарало да се събуди така внезапно? И какви бяха тези странни, скърцащи шумове над главата й?

Тогава тя чу звук, който не бе чувала никога през живота си. Оглушителен гръм. Нямаше нужда някой да й казва какво е това. Веднага позна. Беше оръдие. Сърцето на Катрин замря. Тя се помоли на Исус, на Господ и на Дева Мария още да е заспала, още да сънува. Но се чу нов гръм, още по-близък и по-силен от предишния и Катрин разбра — о, мили боже! — че това не е сън. Господи, бяха ги нападнали!

— Джулиет!

Джулиет рязко скочи, а Катрин се завтече към люка, но не видя нищо, освен невероятно яркото зимно слънце, което висеше над безкрайното, изумително спокойно сиво море. Целият пейзаж навън създаваше илюзията за един идеален ден.

Отекна нов гърмеж, този път придружен с трясък на разцепено дърво. Катрин закри ушите си с ръце. Звукът я бе изпълнил с ужасяващото чувство, че някоя от мачтите се е прекършила и е увиснала през борда.

— Нападнати сме — изкрещя тя на Джулиет, която седеше в леглото си неподвижна и бледа като смъртник.

— Кой? — промълви дрезгаво Джулиет. — Кой би нападнал такъв кораб?

Макар и замаян, мозъкът на Катрин започна да работи. Джулиет беше богата наследница, а самата тя — дъщеря на графа на Дезмънд. О, боже! Водите на Ламанша, също както тези около Франция, Испания, Англия и Ирландия, гъмжаха от пирати, които плячкосваха всеки ценен товар, дори ако той се състоеше от хора.

— О, господи, имай милост! — прошепна Катрин.

Джулиет се смъкна от леглото и се втурна към люка.

— Катрин?

Катрин стоеше като онемяла. И тогава откъм палубата над тях долетяха панически викове. Мъжете крещяха една-единствена дума: „Пирати!“.

— Нищо не се вижда! — извика Джулиет, надзъртайки през рамото на Катрин.

Нова експлозия разтърси кораба и той подскочи като подивял кон. Двете момичета полетяха към земята. Нещо голямо и тежко се разби в палубата, точно над главите им. Корабът простена като живо същество, пронизано от болка. Сега вече се чуваше мускетен огън и Катрин долови парливия мирис на барут. Тя се помоли изстрелите да идват от мускетите на екипажа, който защитава кораба от нападателите. Изведнъж дочу мъжки глас, който изкрещя: „Пожар на кърмата! Пожар на кърмата!“. Скоро викът беше подет и от около дузина други гласове.

Катрин и Джулиет се прегърнаха. И двете бяха пребледнели от ужас.

— Какво ще правим? — прошепна Джулиет.

Катрин се опитваше да разсъждава, въпреки огромния си, сковаващ страх.

— Трябва да стоим тук долу. Със залостена врата.

Представи си как свирепата орда от мръсни, жестоки пирати се нахвърля върху тях и й се зави свят.

— Но… какво ще стане, ако корабът потъне? Ще се удавим! Ами ако вече потъваме?!