Играта на ангела

Оставаха само няколко минути до полунощ, когато най-сетне успях да се добера до къщата с кулата. Щом отворих вратата, веднага разбрах, че Изабела си е отишла. Ехото от стъпките ми в коридора звучеше различно. Не си направих труда да запаля лампата. Придвижих се из къщата в полумрака и надникнах в стаята, която доскоро бе нейна. Изабела я бе почистила и подредила. Чаршафите и одеялата бяха сгънати прилежно на един стол, дюшекът бе оголен. Нейният аромат все още се носеше във въздуха. Отидох до галерията и седнах на писалището, което моята помощничка бе използвала. Изабела бе подострила моливите и ги бе поставила акуратно във ваза. Купчината бели листа бе спретнато подредена върху един поднос. Комплектът писци, който й бях подарил, почиваше в единия край на масата. Къщата никога не ми бе изглеждала толкова празна.

В банята се освободих от подгизналите си дрехи и поставих на тила си напоен със спирт пластир. Болката бе намаляла и се бе превърнала в тъпо пулсиране и в едно общо усещане, което не бе много по-различно от тежък махмурлук. В огледалото разрезите по гърдите ми изглеждаха като линии, прокарани с перодръжка. Бяха чисти и повърхностни разрези, но доста ме смъдяха. Промих ги със спирт, като се надявах, че няма да се възпалят.

Проснах се в леглото и се завих до шията с две или три одеяла. Единствените части от тялото, които не ме боляха, бяха тези, които до такава степен бяха изтръпнали от студа и дъжда, че вече изобщо не ги усещах. Лежах и чаках да се стопля, заслушан в онази студена тишина — тишина, изпълнена с пустота и отсъствия, — която тегнеше над къщата. Преди да си отиде, Изабела бе оставила пакета с писма от Кристина върху нощната масичка. Протегнах ръка и измъкнах напосоки едно от тях, което бе с дата отпреди две седмици.