Играта на ангела

— Да, Диего Марласка. Та Салвадор ми разправи, че въпросният господин и Роурес са общували преди години. Зададох на Роурес няколко въпроса и той ми отговори, както можеше. Това е всичко, в общи линии.

Грандес закима.

— Това ли е вашата история?

— Не знам. Каква е вашата? Хайде да ги сравним, че дано накрая да схвана защо, майка му стара, трябва да мръзна посред нощ в някакво смрадливо мазе.

— Не ми повишавайте тон, Мартин.

— Извинете, инспекторе, но според мен можехте поне да благоволите да ми кажете защо съм тук.

— Ще ви кажа защо сте тук. Преди около три часа един съсед от сградата, в която се помещава магазинът на господин Роурес, се прибирал късно, когато забелязал, че вратата на магазина е отворена и лампите са запалени. Озадачен от това, той влязъл вътре и тъй като собственикът не се виждал наоколо и не му отговорил, когато го повикал, човекът отишъл в задната стая. Там намерил Роурес, чиито ръце и крака били завързани с тел за един стол сред локва от кръв.

Грандес направи продължителна пауза, през която очите му ме пронизваха като свредели. Предположих, че има още нещо. Инспекторът винаги оставяше някой ефектен удар за финал.

— Мъртъв ли е бил? — попитах.

Грандес кимна.

— Напълно. Някой се бил позабавлявал да му извади очите и да му отреже езика с ножици. Според съдебния лекар Роурес е умрял половин час по-късно, задавен от собствената си кръв.

Усетих, че не ми достига въздух. Грандес се разхождаше из стаята. По едно време се спря зад гърба ми и го чух как си запали цигара.

— Как получихте тази контузия? Вижда ми се скорошна.

— Подхлъзнах се в дъжда и си ударих тила.

— Не ме правете на идиот, Мартин. Не е във ваш интерес. Искате ли да ви оставя за малко с Маркос и Кастело, да видим дали ще ви научат на добри обноски?

— Добре де, удариха ме.

— Кой?

— Не зная.

— Мартин, този разговор започва да ме отегчава.

— А питате ли как се чувствам аз?

Грандес седна отново пред мен и ми отправи помирителна усмивка.

— Нали не мислите, че имам нещо общо със смъртта на този човек?

— Не, Мартин, не мисля. Мисля обаче, че не ми казвате истината и че смъртта на този нещастник по някакъв начин е свързана с вашето посещение. Както и смъртта на Баридо и Ескобиляс.

— Какво ви кара да мислите така?

— Наречете го предчувствие.

— Вече ви казах всичко, което зная.

— А аз вече ви предупредих да не ме взимате за идиот, Мартин. Маркос и Кастело са отвън и само чакат да им падне случай да си поприказват насаме с вас. Това ли искате?

— Не.

— Тогава ми помогнете да ви измъкна от тая каша и да ви пратя вкъщи, преди да са ви изстинали чаршафите.

— Какво искате да чуете?

— Истината например.

Блъснах стола назад и се изправих, вбесен. Бях премръзнал до мозъка на костите си, а главата ми сякаш щеше да се пръсне. Закрачих в кръг около масата, запращайки думите си по инспектора така, като че ли бяха камъни.

— Истината ли? Ще ви кажа истината. Истината е, че не знам коя е истината. Не знам какво да ви разкажа. Не знам защо отидох при Роурес или при Салвадор. Не знам какво търся, нито какво се случва с мен. Това е истината.

Грандес ме наблюдаваше със стоическо изражение.

— Престанете да обикаляте и седнете. Свят ми се завива, като ви гледам.

— Не ми се сяда.

— Мартин, вие фактически нищо не ми казвате. Моля ви само да ми помогнете, за да мога и аз да ви помогна.

— Не бихте могли да ми помогнете, дори и да искате.

— Кой би могъл тогава?

Стоварих се отново на стола.

— Не зная… — промълвих аз.

Стори ми се, че зърнах в очите на инспектора сянка от съчувствие, или може би беше просто умора.

— Вижте, Мартин. Нека да започнем отново. Ще го направим по вашия начин. Разкажете ми една история, но започнете от началото.

Аз само го изгледах мълчаливо.

— Мартин, не мислете, че само защото ми допадате, няма да си върша работата.

— Вършете каквото трябва да вършите. Повикайте Хензел и Гретел, ако щете.

В този миг забелязах, че по лицето му се изписа леко безпокойство. По коридора се приближаваха стъпки и нещо ми подсказа, че инспекторът не ги очакваше. Чуха се гласове и Грандес, изнервен, се приближи до вратата. Потропа три пъти с кокалчетата на пръстите си и Маркос, който охраняваше отвън, отвори. Един мъж с палто от камилска вълна и костюм в тон с него влезе в стаята, огледа се наоколо с погнуса, а после ми се усмихна извънредно сладко, докато си сваляше спокойно ръкавиците. Гледах го смаян, тъй като познах в негово лице адвокат Валера.

— Добре ли сте, господин Мартин? — попита той.

Кимнах. Адвокатът отведе инспектора в един ъгъл. Чух ги как си шепнат. Грандес ръкомахаше със сдържан гняв. Валера го наблюдаваше студено и клатеше глава. Разговорът им продължи почти една минута. Накрая Грандес изсумтя и отпусна ръце.

— Вземете си шала, господин Мартин, защото си тръгваме — нареди Валера. — Инспекторът вече приключи с въпросите си.

Зад гърба му Грандес прехапа устни и изгледа ядно Маркос, който само сви рамене. Без да сваля от лицето си приветливата и обиграна усмивка, Валера ме хвана под ръка и ме измъкна от зандана.

— Надявам се, че тези полицейски служители са се отнесли с вас коректно, господин Мартин.