Играта на ангела

Леглото бе грижливо оправено. Срещу него имаше скрин, върху който стояха редица поставени в рамки фотографии. На всички тях, без изключение, се виждаше едно дете със светли коси и засмяно лице. Исмаел Марласка. Той позираше ту с майка си, ту с други деца. На никоя от снимките не се забелязваше и следа от Диего Марласка.

Шумът от някаква врата в коридора ме сепна отново и аз излязох от спалнята, оставяйки снимките така, както ги бях заварил. Вратата на стаята в самия край на коридора все така се полюляваше. Отправих се натам и спрях за миг, преди да вляза. Поех дълбоко въздух и бутнах вратата.

Вътре всичко беше бяло. Стените и таванът бяха боядисани в безупречно бяло. Завеси от бяла коприна. Малко легло с бяла кувертюра. Бял килим. Бели етажерки и гардероби. След мрака, който цареше в цялата къща, този контраст ме заслепи за няколко секунди. Помещението сякаш бе излязло от съновидение, от някаква приказна фантазия. По етажерките имаше играчки и книжки с приказки. Един порцеланов арлекин в естествен ръст бе седнал пред тоалетна масичка и се оглеждаше в огледалото. От тавана висеше украшение с накачени по него бели птици. На пръв поглед това бе стаята на едно разглезено дете, Исмаел Марласка, но всъщност имаше тягостното излъчване на погребална камера.

Седнах върху леглото с въздишка. Едва тогава забелязах, че тук имаше нещо, което изглеждаше не на място — най-напред миризмата. Една сладникава смрад се носеше във въздуха. Станах и се огледах наоколо. Върху една ракла бе поставена порцеланова чиния с черна свещ в нея. Восъкът се бе стекъл, образувайки броеница от тъмни сълзи. Обърнах се. Миризмата като че ли идваше от горната част на леглото. Отворих чекмеджето на нощната масичка и намерих вътре едно разпятие, счупено на три части. Зловонието се усили, идваше съвсем отблизо. Обиколих стаята няколко пъти, но не можех да открия източника на тази миризма. Именно тогава го видях. Имаше нещо под кревата. Коленичих и погледнах отдолу. Една тенекиена кутия от рода на онези, които децата използват, за да съхраняват своите детски съкровища. Измъкнах я и я сложих на леглото. Сега смрадта се усещаше много по-ясно и натрапчиво. Сподавих отвращението си и отворих кутията. Вътре имаше един бял гълъб, чието сърце бе пронизано с игла. Отстъпих крачка назад, затискайки устата и носа си, и се отдръпнах към вратата. Очите на арлекина с неговата усмивка на чакал ме наблюдаваха от огледалото. Хукнах обратно към стълбището и слязох тичешком по него, търсейки коридора, който водеше към читалнята и вратата към градината, която бях успял да отворя. За миг имах чувството, че съм се изгубил и че къщата, досущ като някакво създание, способно да размества по свое желание коридорите и стаите си, не искаше да ме пусне да избягам. Накрая съгледах остъклената галерия и изтичах към вратата. Едва тогава, докато се борех с ключалката, чух един зъл смях зад гърба си и разбрах, че не съм сам в къщата. Обърнах се мигом и успях да зърна тъмен силует, който ме наблюдаваше от дъното на коридора, като държеше в ръка някакъв лъскав предмет. Държеше нож.

Резето поддаде под ръцете ми и аз отворих вратата с рязко движение. Така се бях засилил, че паднах ничком върху мраморните плочи, които ограждаха басейна. Лицето ми бе само на педя от ръба и аз усетих зловонието на застоялите води. За миг се взрях в мрака, който се стелеше на дъното на басейна. Къс небе просветна между облаците и слънчевите лъчи се плъзнаха по водите, докосвайки дъното, покрито с напукана мозайка. Гледката трая само миг. Инвалидната количка, килната напред, бе заседнала на дъното. Светлината продължи своя ход към най-дълбоката част на басейна и именно там я съзрях. Нещо, което изглеждаше като тяло, облечено в разнищена бяла рокля, лежеше подпряно на стената. Стори ми се, че това бе кукла с алени устни, разядени от водата, и очи, блестящи като сапфири. Червените й коси бавно се полюшваха в зловонните води, а кожата й бе посиняла. Това бе вдовицата Марласка. Секунда по-късно виделината в небето се скри и водите отново се превърнаха в тъмно огледало, в което успях да зърна само моето лице и един силует, който изникна на прага на галерията зад гърба ми, стиснал нож в ръка. Изправих се бързешком и хукнах към градината, минавайки направо през шубрака, който издра лицето и ръцете ми, докато се добрах до голямата метална врата и излязох на улицата. Продължих да тичам и се спрях едва когато стигнах до „Каретера де Валвидрера“. Там, останал без дъх, се обърнах и се уверих, че Каса Марласка отново се е скрила оттатък тясната уличка, невидима за света.

37