Играта на ангела

Сгънах отново листа и го пъхнах внимателно в плика. Запалих клечка кибрит и като държах плика за единия край, го доближих до пламъка. Гледах го как гори, докато восъкът се разтопи в алени сълзи, които закапаха по писалището, а пръстите ми се покриха с пепел.

— Вървете по дяволите — промърморих аз, а зад прозорците нощта изглеждаше по-тъмна от всякога.

36

Чаках утрото, което все не идваше, седнал в креслото на кабинета, докато накрая ме надви някакъв бяс и излязох на улицата, решен да пренебрегна предупреждението на адвокат Валера. Подухваше онзи студен и режещ вятър, който зиме предхожда зазоряването. Докато прекосявах Пасео дел Борн, ми се стори, че чух стъпки зад гърба си. Обърнах се за миг, но не видях никого освен младежите от пазара, които разтоварваха ръчните колички, и продължих по пътя си. Когато стигнах до Пласа Паласио, зърнах светлините на първия трамвай за деня, който чакаше в мъглата, пълзяща откъм водите на пристанището. Змии от синя светлина проблясваха по жиците. Качих се на трамвая и седнах отпред. Купих си билет от същия контрольор, който ме таксува и последния път. Малко по малко се качиха около дузина пътници — всеки от тях бе сам. След няколко минути трамваят потегли. В небето бе плъзнала мрежа от червеникави капиляри сред черните облаци. Не беше нужно човек да е поет или мъдрец, за да проумее, че се очертава един лош ден.

Когато стигнахме до Сария, зората бе дошла с една сива, мъжделива светлина, която притъпяваше цветовете. Поех нагоре из самотните улички на квартала в посока към полите на планината. Навремени ми се струваше, че отново долавям стъпки зад гърба си, но всеки път, когато се спирах и поглеждах назад, там нямаше никого. Най-сетне стигнах до началото на уличката, която водеше към Каса Марласка, и си проправих път през килима от окапала шума, която хрущеше под краката ми. Бавно прекосих двора и се качих по стъпалата до входната врата, като оглеждах внимателно прозорците на фасадата. Потропах три пъти с мандалото и се отдръпнах няколко крачки назад. Почаках една минута, без да получа отговор, и почуках отново. Чух как ехото от ударите заглъхна във вътрешността на къщата.

— Добро утро! — подвикнах аз.

Гласът ми сякаш се удави в гъсталака, който обграждаше имота. Заобиколих къщата в посока към павилиона, където бе басейнът, и се приближих до остъклената галерия. Прозорците бяха затъмнени от спуснати дървени кепенци, които пречеха да се надникне вътре, но точно до стъклената врата имаше един открехнат прозорец. През стъклото се виждаше резето на вратата. Пъхнах ръката си през отвора и освободих резето. Вратата поддаде с металически звук. Погледнах зад гърба си още веднъж, за да се уверя, че няма никого, и влязох.

Когато очите ми посвикнаха със здрача, започнах да долавям очертанията на стаята. Отидох до прозорците и открехнах кепенците, за да нахлуе малко виделина. Множество остриета от светлина пронизаха мрака и очертаха контурите на помещението.

— Има ли някой тук? — подвикнах.

Звукът от гласа ми заглъхна в недрата на къщата като звън от монета, падаща в бездънен кладенец. Отидох до края на стаята, където арка от дялано дърво водеше към тъмен коридор с окачени картини, които едва се виждаха върху покритите с кадифе стени. В другия му край се разкриваше голям кръгъл салон с мозаечен под и стенно пано от емайлирано стъкло, в което се различаваше фигурата на един бял ангел с протегната ръка и огнени пръсти. Голямо каменно стълбище се издигаше в спирала около салона. Спрях се в подножието на стълбата и извиках отново.

— Добро утро! Госпожо Марласка?

Къщата тънеше в абсолютна тишина и немощното ехо отнесе моите думи. Качих се по стълбите до първия етаж и спрях на площадката, от която можеха да се видят салонът и паното. Оттам съгледах и дирята, която стъпките ми бяха оставили в слоя прах, покриващ пода. Освен моите следи единственият видим признак, че някой бе минавал оттам, бе нещо като пътека от две успоредни линии, разделени от две-три педи разстояние, и стъпки между тях. Големи стъпки. Наблюдавах объркан тези отпечатъци, докато накрая проумях какво всъщност виждам. Това бяха дирите от инвалидна количка и от нозете на онзи, който я е бутал.

Стори ми се, че дочух някакъв шум зад гърба си и се обърнах. Една открехната врата в края на коридора леко се поклащаше. Оттам долиташе студен полъх. Приближих се бавно до вратата, хвърляйки мимоходом бегъл поглед на стаите, които се намираха от двете страни. Това бяха спални с мебели, покрити с платна и чаршафи, за да не се прашат. Затворените прозорци и плътният мрак подсказваха, че от дълго време не са били използвани, с изключение на една стая, по-просторна от останалите — спалня на съпружеска двойка. Влязох в нея и установих, че миришеше на онази странна смесица от парфюм и болест, която съпровожда старите хора. Предположих, че това бе стаята на вдовицата Марласка, въпреки че нямаше следи от нейното присъствие.