Играта на ангела

Когато минах покрай стъклените врати, които водеха към трапезарията, ми се стори, че зърнах с ъгълчето на окото си познат профил. Тарторът седеше на една от масите — единственият гост в цялата трапезария, — и ядеше, доколкото можех да видя, бучки захар. Канех се да изчезна яко дим, когато той се обърна и ми помаха с усмивка. Проклех късмета си и му върнах поздрава. Тарторът ми направи знак да се присъединя към него. Повлякох се с нежелание към вратата на трапезарията и влязох.

— Каква приятна изненада да ви срещна тук, скъпи приятелю. Тъкмо си мислех за вас — каза Корели.

Ръкувах се с него неохотно.

— Смятах, че сте извън града — казах аз.

— Върнах се по-рано от предвиденото. Мога ли да ви почерпя нещо?

Поклатих глава. Направи ми знак да седна на неговата маса и аз се подчиних. Пременен в обичайния си стил, тарторът, носеше черен вълнен костюм от три части и червена копринена вратовръзка. Облеклото му, както винаги, беше безупречно, но този път нещо липсваше. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная точно какво — брошката с ангела не беше на ревера му. Корели проследи погледа ми и кимна.

— Загубих я, за жалост, и нямам представа къде — обясни той.

— Надявам се, че не е била твърде ценна.

— Стойността й беше чисто сантиментална. Но хайде да поговорим за по-важни неща. Как сте, приятелю мой? Много ми липсваха нашите разговори, макар и понякога да сме имали разногласия. Трудно се намират добри събеседници.

— Надценявате ме, господин Корели.

— Напротив.

Последва кратко мълчание, придружено само с бездънния му поглед. Казах си, че тарторът бе за предпочитане, когато се впускаше в тривиалните си речи. Щом млъкнеше, изражението му сякаш се променяше и въздухът се сгъстяваше около него.

— Тук ли отседнахте? — попитах аз, за да наруша мълчанието.

— Не, все още съм в къщата до парка Гюел. Уговорих си тук среща днес следобед с един приятел, но той очевидно закъснява. Някои хора са отчайващо неточни.

— Мисля си, че едва ли има много хора, които дръзват да не се явят на среща с вас, господин Корели.

Тарторът ме погледна в очите.

— Не са много, наистина. Всъщност единственият, за когото се сещам, сте вие.

Сетне взе бучка захар и я пусна в чашата си. Последва я втора бучка, а след нея и трета. Той опита кафето си и добави още четири бучки. Накрая взе още една и я лапна.

— Обожавам захарта — отбеляза Корели.

— Да, виждам.

— Не ми казахте нищо за нашия проект, приятелю Мартин — прекъсна ме той. — Има ли някакъв проблем?

Преглътнах с мъка.

— Вече е почти привършен.

Лицето на тартора се озари от една усмивка, в която предпочетох да не се вглеждам.

— И ако това не е прекрасна новина! Кога ще мога да получа труда ви?

— След две седмици. Искам да го огледам за последно. Трябва само малко да се изглади и да се обработи тук-там, нищо повече.

— Може ли да определим дата?

— Ако желаете…

— Какво ще кажете за петък, 23-ти? Ще приемете ли тогава една покана за вечеря, за да отпразнуваме успеха на нашето начинание?

Петък, 23 януари, беше точно след две седмици.

— Съгласен съм — казах аз.

— Значи е решено.

Корели вдигна като за наздравица претъпканата си със захар чаша кафе и я изпи на един дъх.

— А какво става с вас? — небрежно попита той. — Какво ви води насам?

— Търсех един човек.

— Аз познавам ли го?

— Не.

— И успяхте ли да го намерите?

— Не.

Тарторът кимна бавно, преценявайки моята неразговорливост.

— Имам чувството, че ви задържам против волята ви, приятелю.

— Малко съм изморен, това е всичко.

— В такъв случай не искам да ви отнемам повече време. Понякога забравям, че макар и аз да се наслаждавам на вашата компания, на вас може би не ви се нрави моята.

Усмихнах се хрисимо и използвах случая, за да стана от мястото си. Зърнах собственото си отражение в неговите зеници — една бледа кукла, потънала в тъмен кладенец.

— Грижете се за себе си, Мартин. Моля ви.

— Ще го сторя.

Сбогувах се с едно кимване и тръгнах към изхода. Отдалечавайки се, чух как той пъхна още една бучка захар в устата си и я схруска със зъби.

На път към Ла Рамбла видях, че навесите пред „Лисео“ бяха осветени и на тротоара чакаше дълга върволица коли, охранявани от неголяма тълпа шофьори в униформи. Представлението, обявено на афишите, бе „Така правят всички“ и аз се запитах дали Видал се бе съвзел дотолкова, че да напусне своя замък и да дойде на среща с Моцарт. Огледах шофьорите, които бяха образували кръг в центъра на улицата, и не след дълго забелязах Пеп сред тях. Направих му знак да се приближи.

— Какво правите тук, господин Мартин?

— Къде е тя?

— Господинът е вътре и гледа представлението.

— Нямам предвид дон Педро, а Кристина. Госпожа Видал. Къде е тя?

Бедният Пеп преглътна с мъка.

— Не зная. Никой не знае.

Сетне ми обясни, че Видал вече седмици наред се опитвал да я открие, а баща му, патриархът на клана, даже наел неколцина полицейски служители, за да я намерят.

— Отначало господин Видал мислеше, че госпожата е при вас…

— А тя не се ли обади, не изпрати ли писмо, телеграма…?