Играта на ангела

Прекосих самотните селски улици под падащия сняг, като търсех да зърна очертанията на църковната камбанария. По пътя се разминах с неколцина местни жители, които ме поздравиха с кимване и ме изгледаха подозрително. Когато стигнах площада, двама младежи, които разтоварваха количка с въглища, ме упътиха нататък и няколко минути по-късно се озовах на улица, прокарана покрай голямо замръзнало езеро. То бе оградено с представителни имения със заострени кули, а една маркирана с пейки и дървета алея се виеше като панделка около обширната бяла повърхност, върху която се виждаха малки гребни лодки, сковани от леда. Приближих се до брега и се спрях да погледам замръзналите води, ширнали се пред нозете ми. Ледената покривка бе дебела навярно около педя и на някои места проблясваше като непрозрачно стъкло, едва загатвайки за черните води, които течаха под черупката й.

Хотел „Лаго“, който се издигаше край езерото, бе голяма двуетажна постройка, боядисана в тъмночервено. Преди да продължа пътя си, се отбих там да си резервирам стая за две нощувки, които заплатих предварително. Администраторът на рецепцията ме уведоми, че хотелът бил почти празен, тъй че аз имах възможност за избор.

— От стая 101 се открива великолепна гледка на изгрева над езерото — обясни той. — Но ако предпочитате изглед на север, мога да ви предложа…

— Изберете вие — прекъснах го аз, безразличен към величествената красота на този пейзаж, над който вече се спускаше здрач.

— Тогава нека да е 101. Лятно време това е предпочитаната стая на младоженците.

Той ми подаде ключовете за въпросния брачен апартамент и ми съобщи в кои часове мога да вечерям в трапезарията. Казах му, че ще се прибера по-късно, и го попитах дали Вила Сан Антонио се намира далече от хотела. Човекът придоби същото изражение, което бях видял на лицето на началник-гарата, сетне поклати глава с дружелюбна усмивка.

— Съвсем близо е, на десет минути път оттук. Ако тръгнете по алеята в края на тази улица, ще я видите в дъното. Няма начин да я пропуснете.

Десет минути по-късно стоях пред портите на голяма градина, осеяна с окапала шума, която се подаваше изпод снега. Малко по-нататък Вила Сан Антонио се издигаше като мрачен часовой, обгърнат от ореол златиста светлина, която струеше от прозорците. Прекосих градината с разтуптяно сърце, а ръцете ми се потяха въпреки пронизващия студ. Качих се по стълбите, водещи към главния вход, и влязох във вестибюла, настлан с черни и бели плочки като шахматна дъска. Той водеше към едно стълбище, на което видях млада жена с униформа на медицинска сестра; тя държеше за ръка някакъв треперещ мъж, който изглеждаше така, сякаш бе обречен вечно да виси между две стъпала, сякаш целият му живот бе застинал в един-единствен миг.

— Добър ден — изрече един глас от дясната ми страна.

Очите й бяха черни и строги, от острите черти не лъхаше никакво съчувствие; имаше сериозния вид на човек, който се е научил да очаква само лоши новини. Навярно скоро бе прехвърлила петдесетте и всичко у нея излъчваше авторитет и висок ранг, макар и да носеше същата униформа като младата сестра, която придружаваше треперещия старец.

— Добър ден. Търся една дама на име Кристина Сание. Имам причини да смятам, че е отседнала тук…

Жената ме наблюдаваше, без да мигне.

— Тук не отсяда никой, господине. Това място не е нито хотел, нито пансион.

— Извинете ме, току-що пристигам от път. Дълго пътувах, за да открия тази личност и…

— Не се извинявайте — рече сестрата. — Мога ли да попитам дали сте неин роднина или близък приятел?

— Казвам се Давид Мартин. Тук ли е Кристина Сание? Моля ви…

Изражението на сестрата се смекчи. Последваха едва загатната приветлива усмивка и кимване. Поех дълбоко дъх.

— Аз съм Тереса, сестрата, която отговаря за нощната смяна. Ако бъдете така любезен да ме последвате, господин Мартин, ще ви заведа до кабинета на доктор Санхуан.

— Как е госпожица Сание? Мога ли да я видя?

Още една лека, непроницаема усмивка.

— Оттук, моля.

Стаята представляваше правоъгълник от четири боядисани в синьо стени без прозорци и бе осветена от две лампи, които висяха от тавана и излъчваха металическа светлина. Единствените три предмета в помещението бяха една гола маса и два стола. Беше студено и въздухът миришеше на някакъв дезинфектант. Сестрата бе нарекла това кабинет, но след като почаках десет минути сам в тази стая, закотвен на един от столовете, не можех да я възприема другояче, освен като килия. Въпреки че вратата беше затворена, оттатък стените се чуваха гласове, понякога и откъслечни викове. Вече бях почнал да губя представа колко време съм прекарал там, когато вратата се отвори и влезе един мъж на около трийсет и пет години, облечен с бяла престилка; усмивката му бе студена като въздуха в стаята. Доктор Санхуан, предположих. Той заобиколи масата и седна на другия стол, подпря ръце на масата и няколко секунди ме наблюдава с бегло любопитство, преди да заговори.

— Давам си сметка, че идвате от дълъг път и навярно сте изморен, но бих искал да зная защо господин Педро Видал не е тук — рече той най-сетне.