Играта на ангела

— Това е просто начин на изразяване, господин Мартин. Нищо не е влязло в Кристина. Нерядко се случва пациенти, които са имали травматично преживяване, да усещат присъствието на покойни роднини или въображаеми личности, включително да се оттеглят в собственото си съзнание и да затворят всяка врата към външния свят. Това е емоционална реакция, начин на самозащита срещу чувства и емоции, които се оказват неприемливи. Това не бива да ви тревожи сега. В случая е важно друго нещо, което ще ни помогне — ако има някой, който да е важен за Кристина в момента, то този човек сте вие. От онова, което сподели с мен на времето, а и от наблюденията ми през последните седмици зная, че тя ви обича, господин Мартин. Обича ви, както не е обичала никого другиго, и както с положителност никога не би обикнала мен. Ето затова моля за помощта ви, моля ви да не се оставяте да ви заслепят страхът и негодуванието и да ми съдействате, защото и двамата искаме едно и също. И двамата искаме Кристина да е в състояние да напусне това място.

Кимнах засрамен.

— Извинете ме, ако одеве…

Докторът вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. Стана и си облече палтото, сетне се ръкува с мен.

— Очаквам ви утре — рече той.

— Благодаря ви, докторе.

— Аз ви благодаря, задето дойдохте тук.

На следващата сутрин излязох от хотела, когато слънцето вече се издигаше над замръзналото езеро. Група дечурлига си играеха на брега, като хвърляха камъни и се опитваха да улучат корпуса на една малка лодка, заседнала сред леда. Снеговалежът бе спрял и в далечината се виждаха бели планини и големи облаци, плъзгащи се по небето като внушителни градове от пара. Стигнах до Вила Сан Антонио малко преди девет сутринта. Доктор Санхуан ме чакаше в градината заедно с Кристина. Седяха на слънце и той държеше ръката й, докато й говореше нещо. Тя почти не го гледаше. Когато ме видя да прекосявам градината, докторът ми направи знак да отида при тях. Беше запазил стол за мен точно срещу Кристина. Седнах и я погледнах; очите й се взираха в моите, без да ме виждат.

— Кристина, виж кой е дошъл — рече докторът.

Взех ръката й и се преместих по-близо до нея.

— Говорете й — каза ми доктор Санхуан.

Кимнах, чувствайки се изгубен в този отсъстващ поглед — не намирах какво да кажа. Докторът стана и ни остави сами. Видях го как влезе в санаториума, но не преди да нареди на една от сестрите да ни държи под око. Без да обръщам внимание на присъствието на сестрата, приближих стола си до Кристина. Отметнах косата от челото й и тя се усмихна.

— Помниш ли ме? — попитах аз.

Можех да видя собственото си отражение в очите й, но нямах представа дали тя ме виждаше и дали чуваше гласа ми.

— Докторът казва, че скоро ще се оправиш и ще можем да си отидем вкъщи. Или където пожелаеш. Мисля да изоставя къщата с кулата и да заминем някъде далече, както ти искаше. Там, където никой няма да ни познава, нито ще го е грижа кои сме и откъде идваме.

Бяха й сложили вълнени ръкавици, които скриваха бинтовете на ръцете й. Беше отслабнала и кожата й бе прорязана от дълбоки бръчки; устните й бяха напукани, а погледът — мътен и безжизнен. Аз само се усмихвах и милвах бузите и челото й, като говорех неспирно и й разправях колко ми бе липсвала, как я бях търсил надлъж и шир. Прекарахме така около два часа, след което докторът се върна с една сестра и двамата отведоха Кристина вътре. Останах да седя в градината, не знаейки къде другаде да отида, докато не видях доктор Санхуан да се появява отново на вратата. Той се приближи и седна до мен.

— И думичка не каза — рекох аз. — Май не осъзнаваше, че съм тук.

— Грешите, приятелю. Това е бавен процес, но ви уверявам, че вашето присъствие й помага, и то много.

Кимнах, приемайки слабите утешения и благородните лъжи на доктора.

— Утре ще опитаме отново — рече той.

Беше едва пладне.

— И какво ще правя аз до утре? — попитах.

— Нали сте писател? Пишете. Напишете нещо за нея.

9