Играта на ангела

Върнах се в хотела, вървейки покрай езерото. Администраторът ми обясни как да намеря единствената книжарница в селото, откъдето успях да си купя листове хартия и една писалка, която явно бе лежала там от незапомнени времена. Въоръжен по този начин, аз се затворих в стаята си. Преместих масата до прозореца и помолих да ми донесат термос с кафе. Почти цял час се взирах в езерото и планините в далечината, преди да напиша и една-едничка дума. Спомних си старата фотография, подарена ми от Кристина — онова изображение на малко момиченце, крачещо по дървен кей, който се врязваше в морето; образ, чиято загадка винаги се бе изплъзвала от нейната памет. Представих си как вървя по същия кей, как стъпките ми ме носят след нея и думите започнаха да се леят полека, нахвърляйки една кратка история. Знаех, че ще напиша историята, която Кристина никога не бе могла да си спомни, същата история, отвела я в детството й към онези блестящи води, над които крачеше, уловила за ръка някакъв непознат. Щях да напиша разказ за несъстоялия се спомен, спомена за един откраднат живот. Образите и светлината, надничащи измежду фразите, ме върнаха отново към онази стара, сенчеста Барселона, която бе създала и двама ни. Писах, докато слънцето залезе, а в термоса не остана и капка кафе, докато синята луна озари замръзналото езеро и ме заболяха очите и ръцете. Тогава пуснах писалката и бутнах настрани листата, оставени на масата. Когато администраторът почука на вратата ми, за да попита дали ще сляза да вечерям, аз не го чух. Бях заспал дълбоко и поне веднъж в живота си сънувах и вярвах, че думите, та дори и моите собствени, имат силата да изцеляват.

Четири дена изминаха все в този дух. Събуждах се призори и излизах на балкона на стаята си, за да погледам как слънцето обагря в червено езерото в нозете ми. Отивах в санаториума към осем и половина и обикновено заварвах доктор Санхуан седнал на стъпалата пред входа, откъдето съзерцаваше градината с димяща чаша кафе в ръка.

— Никога ли не спите, докторе? — питах го аз.

— Не повече от вас — отвръщаше той.

Някъде към девет докторът ме завеждаше до стаята на Кристина и ми отваряше вратата. Сетне ни оставяше насаме. Винаги я сварвах да седи в същото кресло пред прозореца. Примъквах един стол до нея и я хващах за ръката. Тя едва осъзнаваше присъствието ми. После се залавях да й чета страниците, които бях написал за нея предната нощ. Всеки ден започвах да чета от самото начало. Понякога спирах за миг и вдигайки поглед, с изненада виждах как по устните й играе едва забележима усмивка. Прекарвах целия ден с нея чак до свечеряване, когато докторът се появяваше и ме помолваше да си тръгна. После се потътрях из пустите, заснежени улици и се връщах в хотела, хапвах нещо за вечеря и се качвах в стаята си, където продължавах да пиша, докато капнех от умора. Дните вече нямаха име.

На петия ден влязох в стаята на Кристина, както правех всяка сутрин, и заварих празно креслото, в което тя винаги ме чакаше. Огледах се разтревожен и я открих на пода, свита на кълбо в един ъгъл и обгърнала коленете си с ръце, а лицето й бе обляно в сълзи. Усмихна се, щом ме видя, и аз разбрах, че ме е познала. Коленичих до нея и я прегърнах. Не вярвам някога да съм бил тъй щастлив, както в онези окаяни секунди, в които почувствах дъха й в лицето си и видях, че някаква светлинка се е върнала в очите й.

— Къде беше? — попита ме тя.

Същия следобед доктор Санхуан ми даде разрешението си да я изведа на разходка за около час. Повървяхме до езерото и седнахме на една пейка. Кристина започна да ми разказва един свой сън — историята на малко момиченце, живеещо в тъмен град-лабиринт, чиито улици и сгради били живи и се хранели с душите на своите обитатели.

В този сън, както и в разказа, който й бях чел дни наред, момиченцето сполучило да избяга и стигнало до някакъв кей, врязващ се в едно безкрайно море. Вървяло, уловило за ръка непознат мъж без име и лице. Той бил спасил детето и сега го придружавал до самия край на онази простряна над водите дървена платформа, където го чакал някой; някой, когото тя така и не бе успяла да види, защото сънят й, досущ като историята, която й четях, бе останал недовършен.

Кристина смътно си спомняше Вила Сан Антонио и доктор Санхуан. С изчервено лице ми разказа, че й се струвало, че той й направил предложение за женитба предната седмица. Времето и пространството явно се объркваха в представите й. Понякога си мислеше, че баща й е бил приет в една от стаите на санаториума, а тя е дошла да го посети. Миг по-късно не си спомняше как се е озовала там, а на моменти дори не си задаваше този въпрос. Помнеше, че съм излязъл да купя билети за влака, и навремени споменаваше утрото, в което бе изчезнала, сякаш това се бе случило предния ден. Понякога ме бъркаше с Видал и ме молеше за прошка. Друг път някакъв страх помрачаваше лицето й и тя се разтреперваше от глава до пети.

— Приближава се — казваше тя тогава. — Трябва да си вървя, преди да те е видял.