Играта на ангела

Отвъд Вила Сан Антонио се простираше ограден с дървета път, който следваше един напоителен канал и водеше извън пределите на селото. На поставената в рамка карта, която висеше в трапезарията на хотела, въпросният път бе обозначен със сладникавото наименование Алеята на влюбените. Същия следобед, щом напуснах санаториума, се впуснах по тази мрачна пътека, която навяваше мисли по-скоро за самота, отколкото за любовни трепети. Вървях почти половин час, без да срещна жива душа, като се отдалечих от селото дотолкова, че ъгловатите силуети на Вила Сан Антонио и на големите неподдържани къщи около езерото заприличаха на картонени изрезки на хоризонта. Седнах на една от пейките покрай алеята и загледах как слънцето залязваше в другия край на долината Сердания. На около двеста метра от мястото, където седях, се виждаше силуетът на малък усамотен параклис насред едно заснежено поле. Без сам да зная защо, станах и тръгнах към него, проправяйки си път в снега. Когато се приближих на около десетина метра, забелязах, че параклисът нямаше врата. Каменните стени бяха почернели от някакъв пожар, който почти бе унищожил постройката. Качих се по стъпалата, водещи към някогашния вход, и влязох. Отломки от изгорели пейки и паднали от тавана греди се виждаха сред пепелта. Бурени бяха плъзнали в сградата и онова, което някога е било олтар, бе обрасло с тях. Гаснещата светлина на отминаващия ден проникваше през тесните каменни прозорци. Седнах на останките от една пейка пред олтара и се заслушах във вятъра, който шепнеше в процепите на погълнатия от огъня свод. Вдигнах очи нагоре и ми се прииска да имам поне сянка от вярата, която бе хранил моят стар приятел Семпере — вяра в Бога или в книгите, — та да измоля от Бога или от пъкъла да ми отпусне още един шанс, за да измъкна Кристина от онова място.

— Моля те — прошепнах аз, преглъщайки сълзите си.

Сетне се усмихнах горчиво на самия себе си — сразен мъж, отправящ окаяни молитви към един Бог, на когото никога не се бе уповавал. Огледах се наоколо и видях Божия храм, в който нямаше нищо освен руини и пепел, пустота и самота, и разбрах, че още същата вечер ще се върна да я взема без никакви чудеса и благословии, единствено с моята решимост да я отведа от онова място и да я изтръгна от ръцете на оня малодушен и влюбчив доктор, наумил си да я превърне в своя Спяща красавица. По-скоро щях да подпаля санаториума, отколкото да позволя на някого да я пипне отново. Щях да я отведа вкъщи и да умра редом с нея. Омразата и яростта щяха да осветяват пътя ми.

На свечеряване напуснах стария параклис. Прекосих сребристото поле, блеснало под лунните лъчи, и поех пак по алеята с дърветата, следвайки дирята на канала в мрака, докато зърнах в далечината светлините на Вила Сан Антонио и цитаделата от кули и мансарди, която ограждаше езерото. Когато стигнах до санаториума, не си направих труда да позвъня на звънеца на желязната врата. Прескочих оградата и крадешком прекосих градината в тъмното. Сетне заобиколих сградата и се приближих до един от задните входове. Беше заключен отвътре, но аз и за миг не се поколебах да счупя стъклото с лакът, за да достигна дръжката на вратата. Тръгнах по коридора, като се вслушвах в гласовете и шепота оттатък стените; долавях във въздуха миризма на бульон, която идваше откъм кухнята. Изминах целия етаж и стигнах до стаята в дъното, където добрият доктор бе затворил Кристина, несъмнено фантазирайки как я превръща в своя собствена спяща принцеса, повалена завинаги в едно райско преддверие, пълно с опиати и ремъци.

Бях очаквал да намеря вратата на стаята заключена, но бравата поддаде под ръката ми, която пулсираше от тъпата болка, причинена от счупването на стъклото. Бутнах вратата и влязох вътре. Първото, което забелязах, бе, че можех да видя как собственият ми дъх се носи на валма пред лицето ми. Второто беше следата от кървави стъпки по белите плочки на пода. Големият прозорец, който гледаше към градината, бе отворен от край до край и пердетата се вееха на вятъра. Леглото беше празно. Приближих се и вдигнах един от кожените ремъци, с които докторът и болногледачите бяха завързали Кристина. Всички ремъци бяха срязани съвсем чисто, сякаш бяха от хартия. Излязох в градината и видях на снега диря от червени стъпки, която водеше към каменната стена, ограждаща градината. Проследих дирята дотам и опипах стената — имаше кръв по камъните. Изкатерих се и прескочих от другата страна. Блуждаещата диря се отдалечаваше в посока към селото. Спомням си, че в този миг се затичах.