Играта на ангела

Баща ми не беше стиснат и въпреки че живеехме в нищета, щом му се удадеше случай, ми отпускаше дребни монети за да си купя и аз някое лакомство като останалите хлапета от махалата. Беше убеден, че харча тези пари за лакрицови пръчки, слънчогледови семки или карамелени бонбони, но аз си ги пазех в една тенекиена кутия от кафе под леглото и щом съберях четири или пет реала15, изтичвах да си купя книга, без той да разбере.

Любимото ми кътче в целия град беше книжарницата „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“. Това място, което миришеше на стара хартия и прах, беше мой храм и убежище. Книжарят ми позволяваше да седя на стол в някой ъгъл и да чета на воля която книга пожелая. Семпере почти никога не ме оставяше да му плащам книгите, които ми даваше в ръцете, но аз издебвах, когато не ме гледаше, и преди да си тръгна, слагах на тезгяха монетите, които бях успял да събера. Това бяха дребни грошове и ако трябваше наистина да си купя книга с такива мизерни суми, несъмнено единственото, което бих могъл да си позволя, щеше да е някое книжле от хартия за навиване на цигари. Дойдеше ли време да си тръгна оттам, го правех с голяма неохота, защото ако зависеше от мен, бих останал да живея в книжарницата.

Веднъж по Коледа Семпере ми направи най-хубавия подарък, който бях получавал през живота си. Това беше една стара книга, четена и препрочитана най-старателно.

„Големите надежди“ от Чарлз Дикенс… — прочетох на корицата.

Беше ми известно, че Семпере познаваше неколцина писатели, които често посещаваха книжарницата му, и от грижовната обич, с която държеше томчето, заключих, че въпросният дон Карлос16 може би е някой от тях.

— Ваш приятел?

— За цял живот. А от днес вече е и твой.

Тоя следобед отнесох новия си приятел вкъщи, скрит под дрехите ми, за да не го види баща ми. Беше дъждовна есен с оловносиви дни, през които прочетох „Големите надежди“ девет пъти поред, отчасти защото нямах под ръка друга книга за четене и отчасти защото мислех, че по-добра от тази не би могла да съществува. Даже почнах да подозирам, че дон Карлос я е написал специално за мен. Скоро добих твърдото убеждение, че едничкото ми желание в живота е да се науча да правя същото, което правеше тоя господин Дикенс.

Една сутрин бях грубо събуден от баща ми, който се бе прибрал от работа по-рано от обичайното. Очите му бяха кървясали, а дъхът му миришеше на ракия. Погледнах го ужасѐн, а той докосна с пръсти голата електрическа крушка, която висеше от един кабел.

— Топла е.

Прониза ме с поглед и запрати разярен крушката в стената. Тя се пръсна на хиляди стъклени парченца, които нападаха по лицето ми, но аз не посмях дори да ги отърся.

— Къде е? — попита баща ми със студен, спокоен глас.

Поклатих глава разтреперан.

— Къде е скапаната книга?

Отново поклатих глава. В сумрака почти не видях как замахна към мен. Усетих, че ми притъмня и паднах от леглото, с кръв в устата и една пронизваща болка като бял пламък, който гореше зад устните ми. Когато наведох глава, съгледах на пода нещо, което приличаше на парчета от два счупени зъба. Ръката на баща ми ме сграбчи за гърлото и ме повдигна.

— Къде е?

— Татко, моля ви…

Той ме блъсна с всички сили с лице към стената и от удара в главата изгубих равновесие и се свлякох на пода като торба с кокали. Замъкнах се в един ъгъл и останах там, свит на кълбо, гледайки как баща ми отвори шкафа, извади малкото дрехи, които имах, и ги запрати на пода. Претърси чекмеджетата и сандъците, без да намери книгата и накрая, изтощен, тръгна пак към мен. Зажумях и се притиснах до стената в очакване на следващия удар, който не дойде. Отворих очи и видях, че баща ми е седнал на леглото и плаче от безсилна ярост и срам. Когато забеляза, че го гледам, хукна навън и се спусна по стълбите тичешком. Чух как ехото от стъпките му заглъхна в утринната тишина, но едва когато се уверих, че вече е далеч, се завлякох до леглото и измъкнах книгата от нейното скривалище под дюшека. Облякох се и излязох на улицата с романа под мишница.

Пелена от мъгла се стелеше над улица „Санта Ана“, когато пристигнах пред вратата на книжарницата. Книжарят и синът му живееха на първия етаж на същата сграда. Знаех, че шест сутринта не е удобно време за посещение в чиято и да е къща, но в тоя миг едничката ми мисъл беше да спася книгата. Бях сигурен, че ако баща ми я намери, щом се прибере у дома, ще я унищожи с цялата ярост, която кипеше във вените му. Натиснах звънеца и зачаках. Наложи се да позвъня още два-три пъти, докато най-сетне чух балконската врата да се отваря и видях как старият Семпере, по халат и чехли, надникна навън и ме погледна изумен. Половин минута по-късно слезе да ми отвори и щом видя лицето ми, и най-малката следа от раздразнение мигом се изпари. Коленичи пред мен и ме хвана за ръцете.

— Мили Боже! Добре ли си? Кой ти направи това?

— Никой. Паднах.

Протегнах му книгата.

— Дойдох да ви я върна, защото не искам да й се случи нещо…