Играта на ангела

Бях попаднал в редакцията на вестника преди много години благодарение на баща си, измъчен неудачник, завърнал се от Филипинската война14, за да завари един град, който предпочиташе да го третира като непознат, и една съпруга, която вече го бе забравила и две години след неговото завръщане реши да го напусне. Когато стори това, тя го остави с разбито сърце и с един син, който той никога не бе желал, а и не знаеше какво да прави с него. Баща ми едва умееше да прочете и да напише собственото си име и нямаше никакъв занаят. Във войната бе научил само как да убива други хора, преди те да сварят да го убият — винаги в името на велики и кухи каузи, които изглеждат толкова по-абсурдни и долни, колкото по-близо е човек до бойното поле.

След завръщането си от войната баща ми, който от деня на заминаването си сякаш се бе състарил с двайсет години, опита да си намери работа в различни предприятия на Пуебло Нуево и квартала Сант Марти. Всеки път назначението му траеше едва няколко дена и рано или късно го виждах да се връща у дома с поглед, помрачен от озлобление. След време, поради липса на друга алтернатива, прие службата на нощен пазач в „Ла вос де ла индустрия“. Заплащането беше скромно, но месеците си минаваха и за пръв път след завръщането си той като че ли не се забъркваше в никакви машинации. Кратко трая това затишие. Не след дълго някои от старите му бойни другари — живи трупове, върнали се осакатени телом и духом, за да се сблъскат с презрението на ония, които ги бяха пратили да умрат в името на Бога и родината — го въвлякоха в тъмни дела, които не бяха по силите му и той никога нямаше да ги проумее.

Баща ми често изчезваше за няколко дена и щом се прибереше, ръцете и дрехите му миришеха на барут, а джобовете — на пари. Тогава се оттегляше в стаята си и мислейки, че аз не осъзнавам какво става, си инжектираше онова, с което се бе сдобил — било то малко или много. Отначало никога не затваряше вратата, но един ден ме свари да го шпионирам и ми зашлеви такава плесница, че ми сцепи устните. После ме прегърна и ме държа в обятията си, докато ръцете му отмаляха и остана проснат на пода, а иглата още стърчеше от кожата му. Извадих я и го завих с едно одеяло. След този инцидент той започна да се заключва в стаята си.

Живеехме на един малък таван, който се извисяваше над строежа на новата аудитория на Двореца на музиката на Орфео Катала. Това бе студено и тясно жилище, чиито стени едвам устояваха на вятъра и влагата. Често сядах на балкончето с провесени крака, загледан в минувачите отдолу и в онзи риф от невероятни скулптури и колони, който растеше от другата страна на улицата и понякога ми изглеждаше тъй близък, сякаш почти можех да го пипна с пръсти, но в повечето случаи ми се струваше далечен като луната. Бях хилаво и болнаво дете, податливо на треска и инфекции, които едва не ме отнасяха в гроба, но в последния миг винаги се смиляваха и ме оставяха на мира в търсене на по-достойна плячка. Щом се разболеех, баща ми бързо губеше търпение и след втората нощ, прекарана в бдение над мен, ме поверяваше на грижите на някоя съседка и изчезваше от къщи за няколко дена. С времето започнах да подозирам, че той се надяваше да ме завари умрял при завръщането си и така да се види освободен от бремето, което представлявах за него — безполезно дете с крехко здраве.

Неведнъж ми се искаше да стане точно така, но баща ми винаги се връщаше и ме сварваше жив, здрав и мъничко пораснал на височина. Майката природа най-безсрамно изпробваше върху ми своя обширен наказателен кодекс от бацили и гадости, но никога не намери начин да ме довърши окончателно. Напук на всички прогнози, успях да преживея на косъм онези първи години на детството си — едно детство отпреди времето на пеницилина. Тогава смъртта още не живееше в анонимност и човек навсякъде можеше да види и подуши как тя поглъща души, които още не са имали време дори да съгрешат.

В ония години единствените ми приятели бяха направени от хартия и мастило. В училище се бях научил да чета и пиша много преди останалите дечурлига от квартала. Там, където моите другарчета виждаха мастилени криволици по непонятни страници, аз съзирах светлина, улици и хора. Бях запленен от думите и от мистерията на тяхното тайно познание; те ми се струваха ключ към един свят — безкраен и на безопасно разстояние от онази къща, онези улици и онези смутни дни, в които дори аз самият можех да отгатна, че ме очаква оскъдна сполука. Баща ми не обичаше да вижда книги у дома. Нещо в тях го дразнеше — нещо друго освен буквите, които не можеше да разгадае. Казваше, че щом навърша десет години, ще ме прати да работя и че ще е по-добре за мен да си избия тия бръмбари от главата, защото инак ще свърша като един несретник и никаквец. Аз криех книгите под дюшека си и изчаквах баща ми да излезе или да заспи, за да мога да почета. Веднъж ме свари да чета през нощта и направо побесня. Изтръгна книгата от ръцете ми и я изхвърли през прозореца.

— Ако пак те сваря да хабиш ток, като четеш тия дивотии, ще има да се каеш.