Играта на ангела

Момичето направи почтителен реверанс и ми даде знак да я последвам. Едва тогава забелязах, че беше с една изкуствена ръка, досущ като на манекен. Девойчето ме отведе до края на коридора, отвори вратата с един ключ, който свали от шията си, и ми направи път да мина. Стаята беше практически тъмна. Пристъпих няколко крачки, като напрягах зрението си. Тогава чух вратата да се затваря зад гърба ми и когато се обърнах, момичето беше изчезнало. Ключалката изщрака и разбрах, че са ме заключили вътре. Почти цяла минута стоях неподвижно. Очите ми бавно привикнаха към мрака и очертанията на стаята изплуваха пред погледа ми. Стените бяха облицовани с черен плат от пода до тавана. От едната си страна съзрях редица странни съоръжения, каквито не бях виждал през живота си и не можех да определя дали ми изглеждаха зловещи или примамливи. Широкото кръгло легло имаше табла, която ми се видя като огромна паяжина, а от нея висяха два свещника. В тях горяха две големи черни свещи, които разпръскваха онзи аромат на восък, характерен за параклисите и бденията над покойници. Отстрани на леглото стоеше решетъчен параван с лъкатушни шарки. Усетих как ме побиват тръпки. Това място беше идентично със спалнята, която бях описал в приключенията на моята невъобразима фатална жена Клое в „Потайностите на Барселона“. Цялата работа изглеждаше твърде подозрителна. Вече се канех да направя опит да разбия вратата, когато забелязах, че не съм сам. Замръзнах на място. Зад паравана се очертаваше някакъв силует. Две блестящи очи ме наблюдаваха и видях как през решетките се подадоха тънки бели пръсти с дълги нокти, лакирани в черно. Преглътнах с мъка.

— Клое? — промълвих аз.

Това беше тя. Моята Клое. Драматичната и несравнима femme fatale от моите разкази, превърнала се във видение от плът и фино бельо. Имаше най-бледата кожа, която някога бях виждал, а лицето й бе обрамчено от черна лъскава коса, подстригана на черта. Устните й бяха оцветени с нещо, което приличаше на прясна кръв, а кръгове от черни сенки ограждаха зелените й очи. Движеше се като котка, сякаш тялото й, пристегнато в корсет от лъскава материя, напомняща люспи, бе изваяно от вода и някак се бе научило да преодолява гравитацията. Стройната и като че ли безкрайна шия бе опасана с лента от алено кадифе, от която висеше обърнато разпятие. Гледах как Клое бавно се приближава към мен; не можех дори дъх да си поема, впил поглед в онези нозе, очертани с невероятни линии под копринените чорапи, които навярно струваха повече от годишната ми заплата, и обути във високи заострени обувки с копринени панделки, вързани около глезените й. През целия си живот не бях виждал нещо толкова красиво, нито пък нещо, от което толкова да ме хване страх.

Оставих се да бъда заведен от това създание до леглото, където съвсем буквално паднах от изумление. Светлината на свещите милваше извивките на тялото й. Лицето и устните ми се намираха на височината на голия й корем и без да си давам сметка какво правя, я целунах под пъпа и потърках бузата си о кожата й. По това време вече напълно бях забравил кой съм и къде се намирам. Тя коленичи пред мен и взе дясната ми ръка. Облиза пръстите ми един по един, лениво като котка, погледна ме втренчено и започна да ме разсъблича. Когато се опитах да й помогна, тя се усмихна и отблъсна ръцете ми.

— Шшшт.

Щом приключи, се наведе към мен и облиза устните ми.

— Сега е твой ред. Съблечи ме. Бавно. Много бавно.

Тогава разбрах, че съм успял да избутам някак моите болнави и окаяни детски години единствено за да изживея тези мигове. Съблякох я, без да бързам, разголвайки кожата й, докато по тялото й не остана нищо освен кадифената лента около шията и онези черни чорапи, само споменът за които би могъл сто години да крепи не един несретник като мен.

— Погали ме — пошепна тя в ухото ми. — Поиграй си с мен.

Погалих и целунах всеки сантиметър от кожата й, сякаш исках да го запомня за цял живот. Клое не бързаше и откликваше на допира на моите ръце и устни с тихи стонове, които ме насочваха. После ме накара да се просна върху леглото и покри тялото ми със своето, при което усетих как всяка моя пора пламна. Поставих ръцете си на гърба й и ги плъзнах по онази чудна линия, която очертаваше гръбнакът й. Непроницаемият й поглед се взираше в лицето ми съвсем отблизо. Почувствах, че трябва да кажа нещо.

— Името ми е…

— Шшшт.