Играта на ангела

Банков трансфер от фонд Д. М. на сметка №008965–2564–1, Испано-колониална банка (клон ул. „Фернандо“). Хуан Корбера — Мария Антония Санауха. Първа месечна вноска от 7 000 песети. Да се установи програма за изплащане.

Продължих да прелиствам бележника. Повечето записки касаеха разходи и маловажни операции, свързани с кантората. Трябваше да прехвърля известен брой страници, пълни със загадъчни напомнителни бележки, докато стигна до друга записка, в която да се споменава за Марласка. В нея отново ставаше дума за плащане в брой, осъществено чрез някой си Марсел — вероятно стажант в кантората.

Уведомление за плащане (379 на 29.12.04), 15 000 песети от сметката на фонд Д. М. Връчени от Марсел. Плажът Богател, до прелеза. 9 ч. сутринта. Лицето за свръзка ще се идентифицира.

Вещицата от Соморостро, помислих си аз. След смъртта си Диего Марласка бе раздавал значителни суми посредством съдружника си. Това противоречеше на подозрението на Салвадор, че Жако е избягал с парите. Марласка бе наредил плащанията да се извършват лично и бе оставил парите във фонд под попечителството на адвокатската кантора. Другите две плащания загатваха, че малко преди да умре, той бе влязъл във връзка с работилница за надгробни паметници и с някаква съмнителна личност от Соморостро, като при тези контакти големи суми пари бяха преминали от едни ръце в други. Затворих бележника, чувствайки се по-объркан от всякога.

Когато се обърнах, за да напусна това място, забелязах, че една от стените на читалнята бе покрита с грижливо оформени с рамка портрети, поставени на фон от виненочервено кадифе. Приближих се и разпознах сред тях суровия и властен лик на патриарха Валера, чийто портрет с маслени бои все още стоеше на видно място в кабинета на сина му. Обграден от именити и знатни люде от града, адвокатът фигурираше на повечето снимки, които явно отразяваха различни светски и граждански събития. Достатъчно бе човек да разгледа десетина от тези фотографии — и да идентифицира плеядата от важни клечки, които позираха, усмихнати, редом със стария юрист, — за да проумее, че кантората на Валера, Марласка и Сентис представлява жизненоважна брънка от системата на Барселона. Синът на Валера, значително по-млад, но с лице, което ясно се разпознаваше, също присъстваше на някои от снимките — ала винаги на втори план, винаги със сведен поглед под сянката на патриарха.

Почувствах го, преди да го видя. На една фотография, заснета долу пред кантората на Авенида Диагонал 442, бяха двамата Валера, баща и син. До тях бе застанал един висок и представителен господин. Лицето му се виждаше и на много други снимки в тази колекция, винаги редом с Валера. Диего Марласка. Съсредоточих се върху този непроницаем поглед, върху изостреното, невъзмутимо лице, което се взираше в мен от изображението, заснето преди двайсет и пет години. Подобно на тартора, и той не бе остарял дори с един-единствен ден. Усмихнах се горчиво, когато проумях колко съм бил наивен. Това не беше лицето от фотографията, която ми бе дал моят приятел, бившият полицай.

Човекът, когото познавах като Рикардо Салвадор, беше не друг, а Диего Марласка.

15

Стълбището тънеше в мрак, когато напуснах палата на фамилията Валера. Прекосих вестибюла пипнешком и когато отворих вратата, уличните лампи хвърлиха вътре правоъгълник от синя светлина, в чийто край срещнах погледа на портиера. Отдалечих се бързо към улица „Трафалгар“, откъдето тръгваше трамваят, спиращ пред портите на гробището Пуебло Нуево — същият трамвай, който толкова нощи бях взимал заедно с баща ми, когато го придружавах на нощните му смени в „Ла вос де ла индустрия“.

Имаше съвсем малко пътници и аз седнах отпред. Когато наближихме Пуебло Нуево, трамваят навлезе в мрежа от сенчести улички, покрити с големи локви и забулени в изпарения. Почти нямаше улични лампи и светлините на трамвая разкриваха очертанията на сградите като факли в тунел. Най-сетне зърнах портите на гробището и неговите кръстове и скулптури, изрязани на бездънния хоризонт от фабрики и комини, които опръскваха в червено и черно небесния свод. Глутница изгладнели кучета дебнеше в подножието на двата големи ангела, които вардеха гробищния парк. За миг животните останаха неподвижни, вторачени във фаровете на трамвая с очи, пламтящи като на чакали; сетне се разпръснаха сред сенките.