Играта на ангела

На служителката й бяха нужни няколко минути, за да намери номера и да ме свърже. Почаках така, държейки слушалката с едната си ръка, а с другата бях затулил лявото си ухо. Най-сетне жената ме осведоми, че ще прехвърли обаждането ми, и след няколко секунди познах гласа на секретарката на адвокат Валера.

— Съжалявам, но господин Валера в момента не е тук.

— Важно е. Кажете му, че го търси Мартин, Давид Мартин. Въпросът е на живот и смърт.

— Зная кой сте, господин Мартин. Съжалявам, но не мога да ви свържа с адвоката, защото него го няма. Часът е девет и половина вечерта и той си тръгна преди доста време.

— Дайте ми в такъв случай домашния му адрес.

— Не мога да ви предоставя тази информация, господин Мартин. Много съжалявам. Ако желаете, може да се обадите утре сутринта и…

Затворих телефона, сетне отново зачаках линия. Този път съобщих на телефонистката номера, който ми бе дал Рикардо Салвадор. Неговият съсед отговори на обаждането ми и каза, че ще се качи да провери дали бившият полицай си е у дома. След малко Салвадор бе на линия.

— Мартин? Добре ли сте? В Барселона ли сте?

— Току-що пристигнах.

— Трябва да бъдете много предпазлив. Полицията ви търси. Дойдоха и тук да задават въпроси за вас и за Алисия Марласка.

— Виктор Грандес ли?

— Мисля, че беше той. Появи се с двама едри мъжаги, които хич не ми харесаха. Струва ми се, че иска да натопи вас за смъртта на Роурес и на вдовицата Марласка. Добре ще е да си отваряте очите на четири — сигурно сте под наблюдение. Ако искате, можете да дойдете тук.

— Благодаря ви, господин Салвадор. Ще си помисля. Не ми се ще да ви забърквам в още неприятности.

— Каквото и да правите, бъдете внимателен. Мисля, че имахте право — Жако се е върнал. Не зная защо, но се е върнал. Имате ли някакъв план?

— Сега ще се опитам да намеря адвокат Валера. Според мен в центъра на всичко е издателят, за когото е работил Марласка, и имам чувството, че Валера е единственият, който знае истината.

Салвадор помълча за миг.

— Искате ли да дойда с вас?

— Не мисля, че е необходимо. Ще ви се обадя, щом успея да поговоря с Валера.

— Както предпочитате. Въоръжен ли сте?

— Да.

— Радвам се да го чуя.

— Господин Салвадор… Роурес ми спомена за една жена в Соморостро, до която Марласка се допитвал. Запознал се с нея чрез Ирене Сабино.

— Вещицата от Соморостро.

— Какво знаете за нея?

— Няма много за знаене. Даже се съмнявам, че тя съществува, точно както и тоя ваш издател. По-добре мислете за Жако и полицията — в момента те ви създават тревоги.

— Ще го имам предвид.

— Обадете ми се веднага, щом научите нещо, чувате ли?

— Непременно. Благодаря ви.

Затворих телефона и на минаване покрай бара оставих няколко монети, за да покрия цената на обаждането и на чашата коняк, която още си седеше там, недокосната.

Двайсет минути по-късно стоях пред номер 442 на Авенида Диагонал и гледах осветените прозорци на кабинета на адвокат Валера в горната част на сградата. Портиерската стаичка бе затворена, но аз упорито тропах по вратата, докато портиерът най-сетне се подаде навън с не особено приятелско изражение. Щом открехна вратата, за да ме отпрати без много любезности, аз я блъснах и се вмъкнах в коридора, без да обръщам внимание на протестите му. Отправих се директно към асансьора и когато портиерът се опита да ме задържи, като ме хвана за ръката, му хвърлих един злостен поглед, който веднага го разубеди.

Щом секретарката на Валера отвори вратата, учуденото й изражение бързо премина в уплаха, особено когато пъхнах крака си в процепа, за да й попреча да затвори под носа ми, и нахълтах, без да чакам покана.

— Известете адвоката, че съм тук — рекох аз. — Незабавно.

Секретарката ме гледаше, пребледняла като платно.

— Господин Валера не е…

Хванах я за лакътя и я бутнах към кабинета на адвоката. Лампите бяха запалени, но от Валера нямаше и следа. Жената захлипа, ужасена, и аз си дадох сметка, че пръстите ми са се впили твърде силно в ръката й. Пуснах я и тя отстъпи няколко крачки назад. Цялата трепереше. Въздъхнах и се опитах да направя някакъв успокоителен жест, но единственият ефект от това движение бе, че разкри револвера, втъкнат в колана на панталоните ми.

— Моля ви, господин Мартин… кълна ви се, че господин Валера не е тук.

— Вярвам ви. Успокойте се. Искам само да разговарям с него, нищо повече.

Секретарката кимна. Усмихнах й се.

— Бъдете така любезна да вземете телефона и да се обадите в дома му — изкомандвах я аз.

Тя изпълни нареждането ми и промърмори номера на адвоката на телефонистката. Когато я свързаха, ми подаде слушалката.

— Добър вечер — започнах аз.

— Мартин, каква неуместна изненада — рече Валера от другия край на линията. — Мога ли да зная какво правите в моята кантора по това време на денонощието, освен че тероризирате служителите ми?

— Съжалявам за безпокойството, господин адвокат, но трябва спешно да намеря вашия клиент, господин Андреас Корели, и вие сте единственият, който може да ми помогне.

Последва продължително мълчание.

— Боя се, че грешите, Мартин. Не мога да ви помогна.

— Надявах се да разрешим този въпрос приятелски, господин Валера.