Играта на стъклени перли

„Ние смятаме класическата музика за екстракт и същина на нашата култура, защото тя е неин най-ясен, характеризираш я жест и проявление. Чрез тази музика притежаваме наследството на античността и християнството, един дух на ведра и смела благочестивост, ненадминат рицарски морал. Защото в края на краищата всяка класическа самоизява на култура означава един морал, образец на човешко поведение, съсредоточен в жест. Между хиляда и петстотната и хиляда и осемстотната година е създадена всякаква музика, стиловете и изразните средства са най-различни, но духът, нещо повече, моралът навсякъде е същият. Човешкото държане, чийто израз е класическата музика, винаги е едно и също, винаги почива на еднакви познания за живота и по неизменен начин се стреми да превъзмогне случайното. Изразителността на класическата музика означава: посветеност в трагизма на човешката природа, съгласие с човешката участ, смелост и ведрост! И все едно дали това е грацията на един менует от Хендел или Купрен, или извисената до по-нежна проява чувственост, срещана у много от италианските композитори и Моцарт, или тихата готовност за смърт на Бах, у всички неотклонно има някакво упорство, отчаяна смелост, рицарство и ек от свръхчовешки смях, от безсмъртна веселост. Такова трябва да бъде и звученето на нашите игри на стъклени перли, на целия ни живот, на всичките ни дела и страдания.“

Тези думи са записани от един ученик на Кнехт. С тях завършваме нашия обзор върху играта на стъклени перли.

Животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт

Призванието

За произхода на Йозеф Кнехт не ни е известно нищо. Подобно на мнозина питомци на елитните училища той или е загубил рано родителите си, или е бил избавен от неблагоприятни условия за живот и осиновен от възпитателната колегия. Във всеки случай му е спестен конфликтът между училището и родния дом, помрачил младежките години на много други, затруднил постъпването им в ордена, или пък повлиял свръхнадарени млади хора да се развият като тежки и неразгадаеми характери. Кнехт принадлежи към щастливите, сякаш наистина родени и предопределени за Касталия, ордена и службата във възпитателната колегия; и макар да позна проблематиката на духовния живот, то все пак му бе дадено да понесе без лична горчивина трагизма, присъщ на всяко обречено на духа битие. И да посветим нашето обстойно изследване на личността на Йозеф Кнехт ни привлича не толкова самият трагизъм; причината е много повече в тихия, весел, дори лъчезарен начин, по който той осъществява своята съдба, дарба, предопределение. Както всеки значителен човек, той има своя Demonium6 и своя amor fati7, но неговата amor fati ни се разкрива свободна от черна мъка и фанатизъм. Разбира се, ние не стигаме до съкровеното и не забравяме, че да се пише история, дори и тогава, когато се пристъпва към нея така трезво и с доброто желание за деловитост, това пак си остава поетизиране, чието трето измерение е измислицата. И така, нека се позовем на големите примери, всъщност не знаем дали наистина Йохан Себастиан Бах или Волфганг Амадеус Моцарт са водили весел или труден живот. За нас Моцарт има своеобразната вълнуваща и будеща любов прелест на човек, постигнал съвършенство рано, а Бах е облъхнат от поучително утешаващото смирение в обречеността на страдание и смърт, приети като божия бащинска воля. Но в никакъв случай не прочитаме това в техните биографии и стигналите до нас факти от личния им живот, а го разгадаваме единствено от творенията им, от тяхната музика. По-нататък към Бах, чиято биография знаем и чийто портрет си представяме по музиката му, неволно прибавяме и неговата посмъртна участ: в нашата фантазия до известна степен още приживе той знае — виждаме го да се усмихва мълчаливо на това, — че веднага след смъртта цялото му творчество ще бъде забравено, ръкописите ще потънат някъде като стара хартия и вместо той самият един от неговите синове ще стане „великият Бах“ и ще жъне успехи, че произведенията на бащата и после, при възкресяването им, ще попаднат сред недоразуменията и варварството от „епохата на вестникарските литературни притурки“ и тъй нататък. И също така сме склонни на още живия и пълния със здрави творчески сили, на цъфтящия Моцарт да припишем или измислим предчувствието за неговата защитеност в ръката на смъртта, едно предварително вникване в собствената обреченост на смърт. Там, където съществува творчество, историкът не може да постъпи другояче — свързва го с битието на неговия създател като две неразделни половини от живо единство. Така постъпваме с Моцарт или Бах, така се отнасяме и с Кнехт, макар че той принадлежи на нашата много по-несъзидателна епоха и не е оставил творчество в смисъла на ония големи майстори.