В борбата за съществуване сред враждебни на духовното светски сили както играчите на стъклени перли, така и Римската църква извънредно много разчитали едни на други, затова и не стигнали до сблъсък, въпреки че неведнъж биха намерили повод, тъй като интелектуалната честност и искреният стремеж към остра, недвусмислена формулировка тласкали към разрив и двете страни. И все пак той никога не настъпил. Рим се задоволил с това да се отнася към играта ту благосклонно, ту отрицателно, към играчите принадлежали дори и някои от големите дарования от конгрегациите, кръга на висшето и най-висшето духовенство. И самата игра, откакто имало публични игри и Ludi Magister, била под закрилата на ордена и възпитателната колегия, а и двете в отношението си към Рим били олицетворение на любезността и рицарството. Папа Пий XV, който още като кардинал бил добър, усърден играч на стъклени перли, избран за папа, подобно на предшествениците си не само завинаги се простил с играта, но се опитал да й устрои съдебен процес; тогава тя едва не била забранена за католиците. Но папата умрял, преди да се стигне до това, и една много четена биография на този забележителен човек представя отношението му към играта на стъклени перли като дълбока страст, която той, вече глава на църквата, искал да превъзмогне само с враждебност към нея.
По-рано упражнявана свободно от отделни хора или групички, играта се превърнала в обществена институция първо във Франция и Англия, последвани сравнително бързо от други страни, но във всеки случай дълго преди това била дружески насърчавана от възпитателната колегия. По онова време във всяка страна били определени комисии и върховен ръководител на играта с титлата Ludi Magister и официалните, провеждани под личното ръководство на магистъра игри се издигнали до духовни празненства. Естествено магистърът, както всички високи и върховни деятели на духовенството, оставал анонимен; освен неколцина приближени, никой не знаел истинското му име. Официалните и международните средства за информация, като радиото и тям подобни, се поставяли на разположение единствено при публичните големи игри, за които отговарял магистърът. Освен ръководството им към задълженията му спадали насърчаването на играчите и школите за подготовката им; преди всичко обаче магистрите трябвало най-строго да бдят за по-нататъшното развитие на играта. Единствена световната комисия на магистрите от всички страни решавала (днес едва ли се случва това) приемането на нови знаци и формули във фонда на играта, евентуалното разширяване на нейните правила и дали е желано или излишно въвеждането на нови области. Ако играта се разглежда като един вид световен език на хората на духа, то комисиите на страните под ръководството на своите магистри в целостта си са академия, която бди за богатството, развитието на този език. Комисията на всяка страна притежавала архив на играта, а това ще рече, общите изпитвани и допускани знаци и ключове, чийто брой отдавна е станал много по-висок, отколкото броят на древнокитайските йероглифи. Общо взето, предварителната подготовка на един играч на стъклени перли се смятала за достатъчна при положен последен изпит във висшите училища, особено в училищата на елита, но мълком се предполагало и ще се предполага владеенето на една от сродните науки или на музиката над средното равнище. В училищата на елита почти всяко петнадесетгодишно момче лелеело мечтата някога да стане член на комисията по играта или дори Ludi Magister. Но сред хабилитираните имало една съвсем мъничка част, която сериозно и здраво се придържала в амбицията, че би могла активно да служи на играта на стъклени перли и нейното по-нататъшно развитие. Затова всички тези любители на играта изучавали прилежно нейната теория и медитацията, а при „големите“ игри представлявали оня най-интимен кръг от смирени и всеотдайни участници, който придавал тържествен характер на публичните игри и ги предпазвал от израждане в чисто декоративен акт. За тези същински играчи и любители Ludi Magister бил княз или върховен жрец, почти божество.
Но за всеки самостоятелен играч и особено за магистъра в играта на стъклени перли на първо място стояло музицирането почти в смисъла на думите, казани някога от Йозеф Кнехт за същината на класическата музика: