Играта на стъклени перли

Годините на Кнехт минали през тези и някои други изпитания, докато стигнал зрялата си мъжка възраст и бил в зенита на своя живот. Вече помагал да погребат две от прамайките на племето, загубил едно хубаво шестгодишно момче, вълк го отвлякъл, превъзмогнал тежка болест без чужда помощ, сам лекар на себе си. Изтърпял много глад и студ. Всичко това оставило белези по лицето и не по-малко в душата му. Стигнал до заключението, че хората на духа предизвикват у другите едно странно засягане и леко отвращение, че наистина ги ценят само отдалеч и се възползват от тях единствено в случай на беда, но никак не ги обичат, не ги приемат като себеравни, а нещо повече, избягват ги. Кнехт разбрал и това, че усвоените, предавани от поколения или свободно измислените вълшебни думи и магически заклинания се приемат от болни или нещастни много по-охотно, отколкото разумният съвет; че човекът предпочита да се нагърби с несгодата и външното покаяние, отколкото да се промени вътрешно или само да опита; че той по-лесно вярва на магията, отколкото на разума, по-лесно на заклинанието, отколкото на опита; все неща, които оттогава в течение на няколко хилядолетия вероятно не са се променили толкова много, както твърдят някои исторически книги. Той обаче научил също, че търсещият, посветилият се на духа човек не бива да загубва любовта, че трябва да посреща желанията и глупостите на хората без високомерие, но да не допуска да бъде владян от тях, че от мъдреца до шарлатанина, от проповедника до магьосника, от помагащия брат до търтейския използвач на чужди плодове винаги има само една крачка и че хората в действителност далеч с по-голямо удоволствие плащат на един измамник, оставят се да бъдат използвани от някой мошеник, отколкото да приемат без отплата предано оказана помощ. Не им е по сърце да възнаградят с доверие и любов, а по обичат с пари и стоки. Измамват се взаимно и сами очакват да бъдат измамени. Заклинателят трябвало да се научи да гледа на човека като на слабо, себелюбиво и страхливо същество, а също да прозре какъв голям дял има сам във всички тези лоши качества и инстинкти и освен това да вярва и поддържа душата си с вярата, че човекът означава още дух и любов, че в него живее нещо, което се противопоставя на нагоните и се стреми към облагородяването им. Но тези мисли са твърде откъснати и прекалено ясно изразени, за да очакваме, че Кнехт би бил способен за тях. Ала нека кажем: бил на път, някога пътят му би го извел до и отвъд тези мисли.

И следвайки пътя си с копнеж по такива мисли, той все пак живеел много повече със сетивното, с омайната светлина на луната, с дъха на една трева, сока на корен, вкуса на някаква кора, с отглеждането на лековити билки, варенето на мехлеми; отдаден всецяло на времето и атмосферните явления, той си създавал някои способности, също и такива, каквито ние хората от по-късно време вече не притежаваме или разбираме само наполовина. Най-важната от тези способности естествено била да привлича дъжда. И макар в някои особени случаи небето да оставало твърдо и сякаш жестоко се присмивало на неговите старания, то Кнехт стотици пъти докарвал дъжд и почти всеки път по малко по-различен начин. Наистина той не можел да промени или изостави нищо от жертвоприношенията, ритуала на молитвените шествия, заклинанията, барабанната музика. Но това била официалната, видимата страна от неговата дейност на заклинател и жрец. И, разбира се, било много хубаво и пораждало прекрасно възвишено чувство, когато вечер след ден, започнал с жертва и процесия, небето се покорявало, хоризонтът притъмнявал, вятърът донасял дъх на влага и първите капки.