Играта на стъклени перли

На заклинателя на времето не било предопределено да увековечи или да приближи до доказуемост някое от своите предчувствия, нещо, от което за него те едва ли се нуждаели. Заклинателят не бил нито един от многото откриватели на писменост, нито на геометрията, медицината или астрономията. Заклинателят останал неизвестна брънка във веригата, но като всяка друга брънка, без която не можело. Предал по-нататък онова, което получил, и прибавил новото, с което се сдобил, което извоювал с борба. Защото и той имал един ученик. В течение на годините обучил двама помощници за заклинатели на дъжда, единият от които по-късно станал негов приемник.

Дълги години Кнехт вършел своето занятие и дело сам, без да бъде дебнат от някого, и когато за пръв път — това било наскоро след голямото неплодородие и глада — едно момче взело да го посещава, да го наблюдава, следи и почита, момче, което той трябвало да изведе до заклинател и учител, тогава усетил със странен тъжен трепет в сърцето си повтарянето и възвръщането на едно голямо преживяване от неговата младост и за пръв път почувствал зрялото, строго, едновременно сковаващо и оживяващо чувство, че младостта е отминала, денят клони към заник, цветът е станал плод. И това, което никога не би помислил — отнасял се към момчето съвсем безразлично, така, както някога старият Туру към него, и това крехко, отблъскващо, колебливо отношение на изчакване, възникнало от само себе си, съвсем инстинктивно, не било нито подражание на покойния наставник, нито пък разпалено от морални или възпитателни съображения, че младият човек първо трябва дълго да се изпитва дали е достатъчно сериозен, че никому не бива да се улесни подстъпът към посвещаването в тайните, нещо повече, да се усложни. Не, Кнехт се държал съвсем просто със своите ученици, както всеки малко застарял самотник и учен чудак се отнася към почитателите и учениците си: смутен, плах, отблъскващ, готов за бягство, със страх за приятната си свобода и самота, за броденето из гъсталаците, за самотното волно ловуване и събирателство, мечтаене и дебнене, изпълнен от ревнива любов към всички свои привички и любими занимания, към тайните и съзерцанията си. В никакъв случай той не прегърнал колебливия млад човек, който се приближавал към него с почтително любопитство. В никакъв случай не му помогнал да преодолее тази колебливост, не го насърчил, в никакъв случай не приел като радост и награда, признание и приятен успех, че най-после светът на другите му праща вестител, изпраща му едно признание за любов, че някой се домогва до неговото разположение, че някой е благоразположен, сроден с него и също се чувства призван да служи на тайнственото. Не, той преди всичко почувствал това като тягостна спънка, посягане към правата и привичките, ограбване на самостоятелността му, която едва сега разбрал колко много обича; той настръхнал срещу това и взел изобретателно да надхитрява и да се крие, да заличава пътеките, по които върви, да го заобикаля и му се изплъзва. Но и при това с него се случило както някога с Туру: дългото мълчаливо домогване на младия бавно смекчило сърцето му, неговата съпротива бавно, бавно го уморила и се стопила и той, колкото повече младежът завоювал почва в постепенното си напредване, ставал по-отзивчив и по-открит, одобрявал изискванията и приемал домогванията му и свикнал да вижда в новия, често толкова досаден дълг — да обучава и да има ученик — неизбежното, даденото от съдбата, пожеланото от духа. Все повече и повече трябвало да се разделя с мечтата, с чувството и насладата на безкрайните възможности, на хилядоликото бъдеще. Вместо мечтата да напредва безкрайно, да събира всички мъдрости, сега срещу него стоял ученикът, една малка, близка, търсеща реалност, един натрапник и смутител на покоя, но упорит, несломим, това било единственият друм към истинската бъднина, единственият най-важен дълг, единственият тесен път, по който животът на заклинателя на дъжда, делата, помислите, идеите и прозренията му можели да бъдат опазени от смъртта и да продължават да живеят в една малка нова пъпка. С въздишка, скърцане със зъби и усмивка той поел своя дълг.