Играта на стъклени перли

Настъпила година — брадата на Кнехт била вече доста побеляла, — когато изглеждало, че редът между небето и земята е разстроен и нарушен от демони с необикновена сила и коварство. Смущенията почнали през есента, чемерно и величаво, наплашили до дън душа, душели със страх всичко живо с една невиждана небесна игра наскоро след равноденствието, което заклинателят на дъжда винаги наблюдавал и преживявал с известна тържественост и благоговейно смирение, с повишено внимание. И леко се спуснала вечер, ветровита и малко хладна, небето било прозрачно като лед, само с няколко неспокойни облачета, които се носели на много голяма височина и необичайно дълго задържали червеното сияние на залязлото слънце — гонещи се, прозирни и сякаш от пяна светлинни снопове в студената, избледняла вселена. Още преди няколко дни Кнехт доловил нещо по-силно и по-страшно от това, което забелязвал всяка година по времето, когато дните почват да намаляват, едно действие на силите в небесните простори, някаква тревожност на земята, на растенията и животните, безпокойство на ветровете, нещо непостоянно, очакващо, плахо, пълно с предчувствия в цялата природа, и дълго трептящите и светещи след залеза облачета от този вечерен час също спадали към странните явления, техните пърхащи движения не отговаряли на ветровете, повели над земята, и тяхната, сякаш умоляваща, червена светлина дълго и тъжно не се оставила да бъде угасена, а след като изстинала и се разсеяла, те мигом станали невидими. Но в селото било спокойно. Пред къщичката на прамайката посетителите и слушащите деца отдавна се били разпръснали. Само няколко момчета още се гонели и счепквали, иначе всички вече били в колибите, отдавна вечеряли. Мнозина вече спели и едва ли някой, освен заклинателя на дъжда, наблюдавал червените облаци над залеза. Кнехт отишъл в малката градинка зад къщата си, разхождал се, мислел за времето, напрегнато и неспокойно, понякога присядал за кратък отдих върху дънера сред копривата, на който цепел дърва. С угасването на последната облачна свещ в още светлото, със зеленикави отсенки небе звездите изведнъж се видели по-ясни и бързо се увеличили по брой и яркост; там, където допреди малко се провиждали две или три, сега вече имало десет-двадесет. Много от техните групи и семейства заклинателят познавал, бил ги виждал стотици пъти; в неизменното им връщане имало нещо успокояващо, звездите вдъхвали утеха, наистина те стояли горе, далечни и студени, не излъчвали топлина, но вдъхвали упование, тъй като неизменно се явявали на своето място, възвестявали ред, обещавали дълговечност. Привидно толкова чужди и далечни, и противопоставени на живота на земята, на людския живот, толкова недостигаеми за неговата топлина, за неговите трепети, страдания и възторзи, в благородното си студено величие и вечност те го гледали с чувство на надмощие, чак до присмех. И все пак звездите имат връзка, отношение към нас, хората, може би ни насочват и ръководят и затова, когато някои придобиват знания, духовно богатство, достигат увереност и господство на духа над тленното и го съхраняват, приличат на звездите, сияят като тях в студено спокойствие, утешават с хладен трепет, премигват вечно и малко насмешливо. Често така се струвало на заклинателя на дъжда и макар той в никакъв случай да нямал към звездите близкото, вълнуващо, изпитано при постоянната изменчивост и връщане отношение, каквото имал към луната, голямата, близката, към влажната, тлъста, вълшебна риба в небесното море, то той пак ги почитал дълбоко и бил свързан с тях с някаква вяра. Да ги разглежда дълго, да изпитва влиянието им, да поставя своята мъдрост, топлота и боязън пред студено мълчаливите им погледи, за него често било като баня и целебна напитка.

И днес те светели както винаги, само много ярки и сякаш тънко шлифовани в разстлания рядък въздух, но Кнехт не намерил в себе си спокойствие, за да се отдаде на съзерцаването им, от неведоми далнини към него идела някаква сила, болезнено прониквала в порите му, въздействал му тихо и непрестанно някакъв поток, някакво предупредително трептене. Редом, в къщичката, тлеела мътночервеникава, топла слаба светлина от жаравата в огнището, течал малкият топъл живот, прозвучавали зов, усмивка, прозявка, долитал дъх на живина и човешки топлик, на майчинство и детски сън и като че ли тази естествена близост още повече задълбочавала настъпващата нощ, звездите се оттегляли още по-назад в непонятни далечини и висини.