Играта на стъклени перли

И сега, докато откъм къщичката Кнехт слушал напева на дълбокия мелодичен глас на Ада, която успокоявала дете, в небето почнало крушението, за което селото щяло да си спомня дълги години. Тук-там в тихата блестяща мрежа на звездите замъждукало и заискрило, сякаш иначе невидимите нишки на тази мрежа пламвали, отделни звезди падали като хвърлени камъни, разгаряйки се и бързо гаснейки отново в простора, тук една, там — две, няколко и преди окото да се откъсне от първите изчезнали звезди и сърцето, вкаменено от гледката, да забие отново, ето че в небето се гонели косо и по леко извити линии падащи или запратени светила вече на рояк от десетки, стотици, неизброими ята, тичали като понесени от няма, необикновена буря през смълчаната нощ, като че някаква вселенска есен отронила от небесното дърво подобно на увехнали листа всички звезди и беззвучно ги тласкала към небитието. Като увехнали листа, като подгонени снежинки те летели хиляди и хиляди в ужасяващата тишина насам и натам зад североизточните гористи хълмове, изчезвайки там, където никога, откак свят светува, не падала ни една звезда, потъвали някъде в бездната.

Със замряло сърце, с премрежени очи Кнехт стоял, свил глава между рамене, с ужасен и едновременно ненаситен поглед, загледан към преобразеното и омагьосано небе, невярващ на очите си и въпреки това твърде уверен в злощастието. Както всички, преживели същото нощно видение, той мислел, че вижда дори добре познатите му звезди да се люшкат, да разпиляват искри и летят надолу и очаквал, че ако земята преди това не го погълне, скоро ще види свода черен и празен. След известно време той, разбира се, открил това, което другите не били в състояние да открият, че добре познатите му звезди тук и там, и навред още съществуват, че страховита, звездната вихрушка не вилнеела сред старите познати светила, а в предела между земята и небето и че тези падащи или захвърлени нови, толкова бързо явяващи се и така мигновено изчезващи светлини горели с малко по-различно оцветен огън от старите, истинските звезди. Това било утешително за него и му помогнало да се оборави, но все едно дали се явили други, нови, преходни звезди, чийто вихър изпълвал въздуха, то пак значело ужас и зло, беда и безредие, и дълбока въздишка се изтръгнала от пресъхналото гърло на Кнехт. Той погледнал надолу към земята, вслушал се, за да разбере дали само на него се явява тази призрачна игра и други ли я виждат. И скоро чул от другите домове стенания, викове, крясъци на страх, мнозина я видели, продължавали да реват, да разбуждат и тревожат онези, които не подозирали нищо или спели. И в миг цялото село било обхванато от страх и паника. Въздишайки дълбоко, Кнехт тръгнал към селото, преди всички други това нещастие засягало него, заклинателя на дъжда, него, който, така да се каже, бил отговорен за реда в небето и ветровете.

Досега винаги предричал големите злополуки или ги предчувствал: наводнение, градушка, големи бури, всякога подготвял и предупреждавал майките и старейшините, предпазвал племето от най-големите злини, поставял своите познания и своята смелост, и доверието си във върховните сили между селото и отчаянието. Защо този път не го узнал предварително и не се разпоредил? Защо смътното, тревожно предусещане не му помогнало и не казал никому нито дума?

Той повдигнал леко рогозката, затваряща входа на къщичката, и тихо извикал името на жена си. Тя дошла с най-малкото дете на гърди, той взел детето от нея и го положил на сламата, уловил ръката на Ада, поставил пръст на устните си, изисквайки да мълчи, извел я от къщичката и видял как мигом нейното търпеливо, кротко лице се изкривило от страх и ужас.

— Децата трябва да спят, те не бива да видят това, чуваш ли? — зашушнал той буйно. — Не бива да пускаш никой да излиза навън, не и Туру. И ти самата стой вътре.

Той се поколебал неуверен доколко да каже, доколко да издаде мислите си, а после добавил тържествено:

— На тебе и на децата нищо няма да се случи!

Тя веднага му повярвала, макар че от това лицето и душата й не се разведрили от преживения страх.

— Какво е това? — попитала тя, отклонявайки поглед от него, отново втренчена в небето. — Много ли е лошо?

— Лошо — казал той кротко, — мисля даже, че е много лошо. Но никак не се отнася за тебе и малките.

Остани си вкъщи и притисни добре рогозката. Трябва да ида при хората, да поговоря с тях. Прибери се вътре, Ада.

Той я подтикнал да влезе, грижливо придръпнал рогозката, постоял няколко мига с лице, вдигнато към нестихващия звезден дъжд, после свел глава, въздъхнал още веднъж с натежало сърце и тръгнал бързо в нощта към селото, към къщата на прамайката.