Играта на стъклени перли

Ужасната нощ не била забравена. Говорели за нея през цялата есен и зима, но вече не с шепот и заклинания, а с един обикновен тон и със задоволството, с което се обръща поглед назад към една достойно преодоляна беда, успешно надвита опасност, наслаждавали се на подробности, всеки по свой начин бил изненадан от нечуваното, всеки искал да каже, че пръв го е открил, а с неколцина особено страхливи и поразени дръзвали да се шегуват, и още дълго в селото се задържала известна възбуденост. Преживели нещо, нещо голямо се случило.

В това настроение и постепенното утихване и забравата на голямото събитие Кнехт нямал дял. За него злокобното преживяване било незабравимо напомняне, едно острие, което никога не го оставяло на мира, въпросът не приключил с това, че събитието отминало и нему се удало да укроти и отклони духовете с шествие, молитва и обред на покаяние. Дори, колкото повече време изминавало, за него то добивало по-голямо значение, изпълвало се със смисъл, той непрестанно размишлявал и гадаел. Само по себе си събитието, чудноватата природна игра за него била безкрайно голяма и тежка грижа с много изгледи. Човекът, видял това, можел за цял живот да мисли над него. Само един-единствен в селото би могъл да наблюдава звездния дъжд с подобни предчувствия и със същите очи, както той самият. Неговият собствен син и ученик Туру, само потвържденията и поправките на този свидетел можели да имат стойност за Кнехт. Но той оставил сина си да спи и колкото по-дълго размишлявал защо собствено го направил, защо при това нечувано явление се отказал от единствения свидетел и сънаблюдател, когото би взел сериозно, толкова повече у него се засилвала вярата, че постъпил правилно и добре, че се вслушал в едно мъдро предупреждение. Искал да запази близките си от тази гледка, също и своя ученик и сътрудник, дори особено Туру, защото към никого той не бил така благосклонен, както към него. Скрил от Туру звездния водопад, защото вярвал в добрите духове на съня, особено у младите, и по-нататък, ако споменът му не го лъжел, в оня миг, веднага след започването на небесната поличба, по-малко мислел за една моментна опасност за живота на всички, отколкото за предзнаменование, което вещаело бъдно злощастие, и то такова, което нямало да засегне никого така близо, както него самия, заклинателя на времето. Нещо вече надвисвало: опасност и заплаха от онази сфера, с която го свързвала неговата служба, и тя, какъвто и облик да приемела, щяла да се отнася изключително до него самия. Да посрещне тази опасност буден и решителен, да се подготви в душата си за нея, да я понесе, но не да се унижава и опозорява, това било предупреждението и решението, което той извлякъл от великото знамение. Идващата участ изисквала един зрял и смел мъж, затова нямало да е добре да въвлича сина си и той да страда заедно с него или само да сподели познанието, до което бил стигнал, защото, колкото и добър да го смятали, не било сигурно дали един млад и незакален човек е дорасъл за такова нещо.

Естествено синът Туру бил много недоволен, че е пропуснал и проспал голямото зрелище. Както и да се тълкувало, във всеки случай било велико дело и може би през целия му живот нямало вече да се повтори. Убягнало му едно преживяване, едно вселенско чудо и той дълго време се сърдел на баща си за това. Сега сърденето било преодоляно, защото старецът го възнаградил с увеличено нежно внимание и повече от всякога го привличал при всички неща, свързани с неговото занятие, видимо предчувствайки идното, той повече се стараел да възпита от Туру един напълно посветен в тайните и колкото се може по-съвършен свой наследник. Макар и рядко да говорел с него за оня звезден дъжд, то той все по-откровено му разкривал своите тайнства, действия, поуки, издирвания, позволявал му да го придружава при обиколки, дебнене и вслушване в природата, които дотогава не споделял с него.

Зимата дошла и отминала, една влажна и по-скоро мека зима. Вече не падали звезди, не се случвали големи, необикновени неща, селото се поуспокоило, ловците прилежно отивали за плячка, навред над къщите на прътове потропвали във ветровитото студено време вързопите с прострени, вкоравени животински кожи, по изгладени дълги цепеници през снега влачели товари с дърва от гората. И тъкмо през този непродължителен мразовит период умряла една стара жена в селото. Не можели да я погребат веднага, дни наред замръзналият труп стоял до вратата на къщицата, докато земята отново малко се поразтопила.