Играта на стъклени перли

Тук вече било събрано половината село, разнасял се приглушен тътен. Хората били сковани от страх, от полупотиснат шемет, от ужас и отчаяние. Имало жени и мъже, които се предавали на чувството за ужас и близък край с някакви ярост и наслада, които стояли прехласнати и вкаменени или неудържимо мятали ръце и крака, една, с пяна на устата, танцувала сама отчаян и едновременно неприличен танц и при това скубела цели кичури от дългите си коси. Кнехт видял: вече кипяло, почти всички били обзети от опиянение, омагьосани и подлудели от падащите звезди, може би щяла да се разрази оргия от умопомрачение, бяс, самоубийствена страст, било крайно време да събере неколцината смели и запазили самообладание и да ги подкрепи. Прастарата майка на племето била спокойна, тя вярвала, че е настъпил краят на всичко, но не се бранела и показвала на съдбата едно здраво, твърдо лице, което в суровата си разкривеност изглеждало почти присмехулно. Накарал я да го изслуша, опитал се да й покаже, че старите вечни звезди съществуват още, но тя не можела да възприеме това, сякаш очите й вече нямали силата да ги различават, като че ли представата й за звездите и отношението й към тях били твърде различни от това на заклинателя на дъжда, като че ли двамата не можели да се разберат помежду си. Тя разтърсила глава, не изменила смелата си гримаса и чак когато Кнехт я заклел да не оставя хората в тяхната замаяност от страха сами на себе си и на демоните, тя го разбрала. Около нея и заклинателя се скупчили наплашени, но не умопомрачени хора, готови да бъдат поведени.

Само миг преди да се появи, Кнехт се надявал да обуздае паниката с пример, разум, със слово, обяснение и уговорка. Но още краткият разговор със старицата го поучил, че било твърде късно за това. Надявал се да сподели с другите собственото си преживяване, да им го поднесе в дар й да може да им го втълпи, надявал се, че с уговорките му преди всичко хората ще се огледат и разберат: не самите звезди, и при това не всичките, падат и са понесени от вселенска буря, и така, като преминат от безпомощния страх и почудата към едно дейно наблюдаване, да издържат сътресението. Но Кнехт разбрал, и то бързо, че в цялото село само малцина можели да се поддадат на такова въздействие, а и докато те бъдат спечелени, другите щели съвсем да потънат в безразсъдства. Не, тук, както толкова често, нищо не можело да се постигне с разум и мъдри думи. За щастие имало и други средства. Ако не било възможно да ги избави от смъртния страх, като ги вразуми, то все пак можел да насочи, да обуздае, да придаде форма и облик на този страх и от безнадеждно засуетилите се, полудели, да изгради здраво единство, от неовладените диви отделни гласове да направи хор. Кнехт веднага се заел с работа, веднага предложил средство. Излязъл пред хората и извикал добре познатите молитвени думи, с които обикновено започвали племенните обреди за траур или покаяние, жалбите за мъртви, за някоя прамайка, тържество за жертвоприношение или смирение при общи опасности като мор и наводнения. Той крещял думите в такт и поддържал такта с пляскане на ръце и в същия такт, крещейки и ръкопляскайки, се превивал почти до земята, изправял се отново, отново крещял, свеждал се пак, вдигал се и вече десет, двадесет други правели същите движения и прастарата майка на селото се изправила, мънкала ритмично и с леко накланяне загатвала ритуалните поклони. Ония, които се намирали още пред другите колиби, без да се бавят, подхванали такта, включили се в церемонията, неколцина, съвсем обсебени от зъл дух, или скоро с изчерпани сили се свлекли и лежали неподвижно, или пък се подчинили и били увлечени от хоровия речитатив и ритъма на поклоните в богослужебното действие. Кнехт сполучил. Вместо отчаяна орда от помрачени тук стоял народ от готови за жертва и покаяние молещи се, на всеки от които действало благотворно и вливало сила в сърцето това, че не затварял в него смъртния си страх и своя ужас или не ревял сам с тях, а в хор, с мнозина и в такт, включвайки се в една заклинателна церемония.

В един такъв опит действат много тайнствени сили, най-голямата утеха е еднообразната форма, която удвоява чувството за общност, и нейното непогрешимо лекарство е мярка и ред, ритъм и музика.

И докато все още цялото нощно небе било покрито от безброя на падащите звезди като от беззвучно изливащ се водопад от светлинни струи, които в продължение на цели два часа въртели големите си червеникави огнени капки, изчезвал ужасът на селото и се превръщал в съсредоточеност и благоговение, в призив и чувство за покаяние, а на небето, отклонило се от своя ред, хората в страха и слабостта си показвали като ред една обредна хармония. Чудото станало още преди звездният дъжд да престане, да намалее и изтънее, засияла целебна сила и когато небето бавно почнало да се успокоява, смъртно уморените смятали, че със своето чувство, Със своя опит те са умилостивили силите и отново са въдворили ред там горе.