Играта на стъклени перли

И в този важен, може би най-отговорен от всички кръгове на неговата дейност — да предаде по-нататък полученото чрез традицията и да възпита своя последовател — на заклинателя на дъжда не били спестени много тежък, горчив опит и разочарование. Първият ученик, който се стараел за неговото благоволение и който след дълго очакване и отклоняване майсторът взел, се казвал Маро и той му донесъл едно никога непревъзмогнато докрай разочарование. Бил покорен и ласкателен и дълго време играел на безусловно подчинение, липсвало му обаче и едното, и другото, преди всичко му липсвала смелост, той се страхувал най-вече от нощта и тъмнината, което се опитвал да скрие и което Кнехт, когато все пак го забелязал, още дълго време смятал за остатък от детството, който ще изчезне. Страхът обаче не изчезнал. Този ученик нямал ни най-малка заложба да наблюдава самозабвенно и да следи изпълнението на занятието, да се отдава на мисли и предчувствия. Бил умен, притежавал бистър и пъргав ум и лесно, и сигурно учел това, което можело да се научи без всеотдайност. Но все повече и повече проличавало, че той имал егоистични намерения и самолюбиви цели, заради което искал да изучи заклинателството. Преди всичко държал да представлява нещо, да играе важна роля и да прави впечатление, той имал суетата на надарените, но не на призваните. Стремял се към одобрение, хвалел се пред връстниците си със своите първи знания и умения — и това можело да бъде детинщина и да се подобри. Но Маро търсел не само одобрение, а се стремял и към власт над другите и към предимства; когато учителят почнал да забелязва това, се изплашил, сърцето му постепенно изстинало към младежа. Той имал две или три тежки провинения, след като много години учил при Кнехт. Изкушил се самоволно, без знанието и разрешението на своя учител и срещу подаръци, ту да дава лекарство на някое болно дете, ту в нечия къща да прави заклинания срещу напастта от плъхове и когато въпреки всички заплахи и обещания бил заловен още веднъж при подобни деяния, учителят го освободил от ученичество, казал за това на родоначалницата и се опитал да изтрие от паметта си неблагодарния и непригоден млад човек.

После двамата му по-късни ученици го възнаградили и особено вторият от тях, неговият собствен син Туру. Този най-млад и последен ученик Кнехт обичал много и вярвал, че ще стане повече от това, което бил той самият, видимо духът на бащата на Ада се върнал чрез Туру. Кнехт изпитвал задоволство, което вливало в душата сила, че предава богатството от знания и вярата си в бъдещето и че има един човек, два пъти роден син, комуто всеки ден може да остави своята служба, щом за него самия тя бъде твърде мъчителна. Но оня, непригодния първи ученик, той не можел да пропъди от живота и мислите си. В селото младежът наистина не бил високо почитан, ала все пак мнозина доста го обичали, не бил и без влияние, оженил се, създал си име на един вид шегобиец и шмекер и дори бил главен тимпанист в барабанната музика, но оставал таен враг и завистник на заклинателя на дъжда, който трябвало да изтърпи от него не една по-голяма или по-малка неприятност. Кнехт никога не бил човек на приятелствата и събиранията, потребно му било да бъде сам и свободен, никога не се домогвал до внимание или любов освен нявга като момче, когато искал да спечели майстор Туру. Но сега той почувствал какво значи да имаш враг и човек, който те мрази; това вгорчило не един от неговите дни.