Играта на стъклени перли

У някои от тези каещи се грешници жаравата на един такъв живот подклаждала особени дарби: за молитва, за изцеление чрез ръкополагане, за пророчество, за заклинание на зли духове, дарба да съдят и наказват, да дават утеха и благословия. И у Йозеф дремела една дарба и с годините, когато косата му взела да става пепелявосива, тя бавно разцъфтяла. Това била дарбата да изслушва. Когато някой брат от отшелническо селище или светски човек, тревожен и гонен от съвестта си, потърсвал Йозеф, за да сподели с него своите дела, страдания, съблазни, прегрешения, да му разкаже за своя живот, за борбата си в името на доброто, за това, че бил сразен в тази борба, или за някаква загуба, болка, жал, Йозеф умеел да го изслуша, да му открие и дари ухото и сърцето си, да поеме и скрие неговата мъка и грижа и да го пусне избавен и успокоен. Бавно, в течение на дълги години това дело го обсебило и превърнало в оръдие, в едно ухо, на което людете отдавали доверието си. Добродетелите на Йозеф били значително търпение, всепоглъщаща несмутимост и голяма мълчаливост. Все по-често при него идвали хора да се изприкажат, да се избавят от натрупаните притеснения, някои, макар и извървели далечен път до неговата тръстикова колиба, след като пристигнели и поздравели, пак не намирали свободата и смелостта да се изповядат, а се отклонявали и се срамували, сякаш греховете им се свидели, въздишали и мълчали дълго, часове наред, а той се отнасял еднакво към всеки, независимо дали говорел охотно или неохотно, плавно или със заекване, дали гневно изхвърлял своите тайни, или си придавал важност с тях. За него всички били равни, все едно бога ли или себе си обвиняват, увеличават или намаляват греховете и страданията си, изповядат неволно убийство или само нарушение на целомъдрието, оплакват се от невярна любима или проиграно душеспасение. Не се плашел, ако някой му разказвал за близко общуване с демони и изглеждал на „ти“ с дявола, не го дразнело, когато друг говорел дълго и подробно, но явно премълчавал главното, нито ставал нетърпелив, когато някой се обвинявал в истински и измислени грехове. И като че ли всичко, което донасяли при него, всичко: жалби, признания, обвинения, терзания на съвестта, изчезвало в слуха му като вода в пустинен пясък, сякаш той не бил съдник за тях, не питаел към изповядващите се ни съчувствие, ни презрение и все пак или може би тъкмо затова личало, че изповяданото не е хвърлено в пустота, а още с изговарянето и изслушването се преобразява, за да бъде олекотено и разсеяно. Само рядко той изричал напомняне или предупреждение, още по-рядко давал съвет или заповед; сякаш това не било негово задължение и говорещите, изглежда, чувствали, че то не му е дълг. Негов дълг било да буди доверие и да му откликва, търпеливо и с любов да слуша, така да подпомага изповедта, която не е изречена докрай, да добие пълнота и всичко застояло и покрило се с кора в душите да се размрази и излее като поток, а той мълком да го поеме и скрие. Само че в края на всяка изповед, на страшната, както и на безобидната, на направената с дълбоко разкаяние, както и на суетната, той карал изповядващите се да коленичат до него и заедно с тях произнасял „Отче наш“, преди да ги пусне и целуне но челото. Да налага покаяния и наказания, не било негов дълг. Не се чувствал властен да изрече същинско свещеническо опрощение на греховете — нито осъждането, нито прощаването на някаква вина било негово дело. За времето, в което слушал и вниквал, той сякаш поемал върху себе си дял от вината, сякаш помагал тя да бъде носена. Докато мълчаливо изслушвал, като че ли потопявал чутото и го предавал на миналото. Когато след изповедта се молел с изповядващия се, сякаш го приемал и признавал за брат и себеравен. Когато го целувал, изглеждало, че го благославя по един повече братски, отколкото проповеднически, повече нежен, отколкото тържествен начин.

Името му се разнасяло из цялата околност на Газа, знаели го далеч наоколо и при повод го споменавали заедно с наравно уважавания велик изповедник и еремит Дион Пугил, чиято слава, разбира се, известна още преди десет години, почивала на съвсем други способности, тъй като отец Дион бил прочут тъкмо с това, че умеел по-бързо и по-остро да прониква в душите, които му се доверяват, отколкото в изречените думи, че не един изповядващ се бивал изненадан, когато той право в очите му заговарял за граховете, които още не бил изповядал. Този познавач на душите, за когото Йозеф чувал да се разправят стотици удивителни истории и с когото сам никога не би дръзнал да се сравни, бил също надарен съветник на блудни души, голям съдник, въздавал наказания и разпоредби и също възлагал покаяние, самобичуване, поклонничество, подтиквал към бракове, принуждавал враждуващи да се помирят и неговият авторитет бил равен на авторитета на епископ. Живеел в околностите на Аскалон, но го посещавали молители дори от Ерусалим, а и от още по-далечни селища.