Играта на стъклени перли

Ала и мирът е нещо живо — и той като всичко живо трябва да расте и да наддава, да се приспособява, да издържа изпитания, да търпи превращения; така било и с мира на Йозеф Фамулус, той бил неустойчив, ту видим, ту не, ту близо като свещ, която носим в ръка, ту далеч като звезда в зимно небе. И с времето това било особен нов вид грях и прелъстяване, които все по-често правели живота му тежък. То не било някакво силно страстно вълнение, възмущение или надигане на инстинкти и изглеждало по-скоро противното. Било едно чувство, в първите си стадии съвсем лесно поносимо, дори едва доловимо, състояние без истинска болезненост и несгоди, душевното състояние на отпадналост, вялост, досада, което всъщност можело да се обозначи само като нещо отрицателно, като чезнене, отслабване и накрая липса на радост. Така както настъпват дни, в които нито грее слънце, нито вали дъжд, а небето е тихо, сякаш потънало в себе си, забулено, сиво, но не черно, душно, но не до разразяване на буря, такива постепенно ставали и дните на стареещия Йозеф; все по-малко утрините се различавали от вечерите, празничните дни от делниците, часовете на подем от тези на потиснатост, всичко течало бавно в една немощ, умора и нежелание. „Това е от възрастта“ — мислел си той тъжно. Натъжавал се, защото със стареенето и постепенното угасване на инстинктите и страстите очаквал едно избистряне и облекчаване на своя живот, крачка по-напред към хармонията, за която копнеел и която обещавала зряло душевно спокойствие, тъй като му се струвало, че сега възрастта го разочарова и мами, щом не носи нищо освен тази морна, сива, безрадостна пустота, това чувство на неизлечимо пресищане. Той се чувствал преситен от всичко: от голото съществование, от дишането, от съня през нощта, от живота в своята пещера, в покрайнините на малкия оазис, от вечното мръкване и съмване, от вечното преминаване на странници и поклонници, на кервани камили и магарета, и най-често от хората, чието идване и посещение засягало него самия, и от онези глупави, наплашени и едновременно тъй по детски верующи хора, които изпитвали потребност да му разказват за своя живот, за своите прегрешения и страхове, за съблазните и самообвиненията си. Понякога му се струвало: както в оазиса водата на малкия извор се събира в каменното корито, потича през тревата и се превръща в поток, после се излива в пясъка на пустинята и там не след дълго пресъхва и умира, тъй и всички тези изповеди, тези поменици от грехове, тези животоописания, мъки на съвестта, големите, както и малките, сериозните, както и суетните, се вливали в неговото ухо със стотици, с хиляди, винаги нови. Но ухото не е мъртво, както пустинният пясък, ухото е живо и не може вечно да пие, да поглъща, да всмуква. То се чувства уморено, обсебено, препълнено, копнее за това потокът и плисъкът на думите, на признанията, на грижите, на жалбите, на самообвиненията някога да секне, най-после вместо този безкраен поток да настъпят спокойствие, тишина и смърт. Да, той желаел да има край, бил уморен, наситен и преситен, дните му станали безинтересни и без стойност и се стигнало чак дотам, че от време на време се чувствал прелъстен да сложи край на живота си, да се накаже и погуби, така както направил Юда, предателят, когато се обесил. И както в ранните стадии на живота му в покаяние дяволът промъквал в неговата душа желания, представи и сънища за плътските и земни наслади, така сега той му пращал за изпитание представи за самоунищожение, тъй че трябвало да опитва всеки клон на някое дърво дали е пригоден да се обеси на него, всяка стръмна скала от околността дали е достатъчно стръмна и висока, за да се хвърли от нея в смъртта. Той се съпротивявал на изкушението, борел се, не се предавал, но живеел ден и нощ в един огън от самоненавист и жажда за смърт, животът му станал непоносим и омразен.