Играта на стъклени перли

Той дълго размишлявал, този каещ се грешник Йозеф, в какъвто се превърнал, и който сега вместо да последва Юда или разпнатия на кръста, поел в бягство и отново се предавал в божиите ръце. В него се надигнали срам и жал, Колкото по-ясно виждал ада, от който избягал, накрая бедата така го притиснала, също заседнал залък в гърлото му, нейният натиск се увеличавал до нетърпимост и накрая Йозеф намерил спасение в един изблик на сълзи, който му се сторил чудно благотворен. Колко отдавна не можел да плаче! Сълзите течели, очите вече не можели да виждат, но бил избавен от смъртното задушаване и когато дошъл на себе си и усетил соления вкус по устните си и разбрал, че плаче, в един момент му се струвало, че отново е дете и не знае нищо за злото. Усмихнал се, малко се засрамил от своя плач, най-после станал и продължил пътя си. Чувствал се несигурен, не знаел накъде го води това бягство и какво ще стане с него, в собствените си очи се виждал дете, но в душата му вече нямало борба и желание, чувствал се по-лек и сякаш някой го водел, призовавал и мамел, сякаш долавял далечен, добър глас и като че неговото пътуване не било бягство, а завръщане у дома. Усетил умора, уморил се и разумът му замълчал или си отдъхвал, или пък се мислел ненужен.

Край мястото за водопой, където Йозеф пренощувал, почивали няколко камили; тъй като сред малцината пътници имало и две жени, той се задоволил само с едно кимване за поздрав и избягнал да влезе в разговор. Сетне, след като на здрачаване хапнал няколко фурми, помолил се и легнал, можал да чуе тихата беседа на двама мъже, един стар и друг по-млад, тъй като лежели съвсем близо до него. Той чул само откъс от разговора им, защото през повечето време те си шепнели. Но и този малък откъслек задържал вниманието и съпричастието му, накарал го да размишлява до полунощ.

— Ех, добре — чул той гласа на по-стария. — Добре, че искаш да идеш при някой благочестив мъж и да се изповядаш. Тези хора разбират какво ли не, казвам ти, те не умеят само хляба да ядат, някои от тях знаят и магьосничества. Ако такъв човек извика на нападащ лъв само една думица, той, разбойникът, така се сгушва, подвива опашка и се измъква. Те могат и лъвове да укротяват, казвам ти; на един такъв особено свят човек обузданите от него лъвове, като умрял, му изкопали гроба и добре натрупали отгоре пръстта, а после дълго време по два от тях ден и нощ седели на стража край гроба му. Те умеят не само Лъвове да укротяват, а и хора. Веднъж на един от тях попаднал римски войник, ужасен звяр, най-големият развратник в цял Аскалон, той го смъмрил и така притиснал злото му сърце, че онзи се свил и наплашил, тръгнал си като мишка, която търси дупка да се скрие. След това не можели да познаят момъка, тъй тих и свит станал. Във всеки случай и над това можеш да се замислиш, наскоро подир туй той умрял.

— Светият човек ли?

— А, не, войникът. Варон се казвал той. След като пустинникът го нахокал и събудил съвестта му, мъжът бързо отпаднал, на два пъти горял в треска и подир три месеца свършил. Е, няма да го жалим. Ама все пак често си мисля: пустинникът трябва не само да е прогонил дявола от него, а и да е изрекъл някакво заклинание, което го пратило в гроба.

— Такъв благочестивец? Не мога да го повярвам.

— Вярваш или не вярваш, драги мой, така е. Но от този ден човекът бил като преобразен, за да не кажа омагьосан, и три месеца след това…

Известно време било тихо, после по-младият отново подхванал:

— Има един пустинник, нейде тука наблизо трябва да живее, живее съвсем сам край малък извор, по пътя за Газа. Йозеф се казва той, Йозеф Фамулус. Много съм слушал за него.

— Е, и какво?

— Бил ужасно благочестив и най-вече никога не погледнал жена. И когато някога покрай неговата отдалечена постница минел керван от камили, а на една от тях седяла жена, колкото и плътно да била забулена, той веднага обръщал гръб и изчезвал към зъберите. Мнозина отиват при него да се изповядат, мнозина.

— Е, не ще да са чак толкова. Иначе щях да съм чул за него. И какво може той, твоят Фамулус?

— О, нали точно при него ходят да се изповядат. Ако не беше добър и не разбираше нищо, щяха ли хората така да се стичат? Освен това разправят за него, че той едва отваря уста да продума, при него няма укори, не ругае гръмогласно, не налага наказания, той трябва да е кротък и дори свенлив човек.

— Е, какво прави тогава, щом като не ругае, не наказва и уста не отваря?

— Той само изслушва, въздиша чудновато и се кръсти.

— А, така ли, значи, хубав дребен светец си имате тука! Не вярвам да си толкова глупав, та да хукнеш към този мълчалив дядка.

— А, пак искам да ида. Вече ще го намеря, не ще да е много далеч оттук. Тази вечер тука край водопоя се въртеше един беден брат, утре ще го разпитам, той самият прилича на покаяник.

Старият се разгорещил: