Играта на стъклени перли

На другия ден Йозеф напуснал мястото, където пренощувал, докато двамата мъже още спели. Същия ден след мъчително пътуване той стигнал до селището, обитавано от благочестиви братя, откъдето се надявал да поеме по обичайния път към Аскалон. С пристигането си надвечер намерил малък зелен оазис, който го посрещнал приветливо, видял да стърчат дървета, чул да врещи коза, сторило му се, че в зелените сенки се провиждат очертанията на покриви на къщи и че усеща дъх на човешка близост. Когато колебливо приближил, имал чувството, че някой е насочил поглед към него. Спрял и се завзирал наоколо, тогава под едно от околните дървета видял седяща фигура, облегната на дънера. Един възрастен човек седял изправено, бил с посивяла брада и достойно, но строго и сковано лице. Той погледнал към него и явно, че от някое време го наблюдавал. Погледът на стария човек бил остър и силен, ала без израз, като погледа на човек, свикнал да наблюдава, но не с любопитство и съучастие, поглед, който оставя хората и нещата да се приближат, опитва се да ги познае, не да ги привлече и покани.

— Хвала на Исуса Христа — казал Йозеф.

Старецът отговорил с някакво мърморене.

— С разрешение, чужденец ли сте като мене или жител на това хубаво селище? — попитал Йозеф.

— Чужденец — отвърнал белобрадият.

— Достопочтени, тогава навярно бихте могли да ми кажете дали е възможно оттук да се излезе на пътя за Аскалон.

— Възможно е — казал старият и тогава бавно се изправил с малко сковани крака, един мършав великан. Стоял и гледал към празната далечина. Йозеф почувствал, че този побелял исполин няма особено желание за приказки, но пак се осмелил за един въпрос.

— Позволете ми още един-единствен въпрос, достопочтени — подел той вежливо и видял как очите на мъжа се върнали от далечината. Спрели се на него хладно и внимателно. — Може би вие знаете мястото, където бих намерил отец Дион, наречен Дион Пугил.

Чужденецът леко събрал вежди, а погледът му станал още по-студен.

— Зная го — казал той кратко.

— Познавате ли го? — извикал Йозеф. — О, кажете ми тогава, защото натам, към отец Дион, води моят път.

Едрият стар човек го огледал изпитателно от глава да пети. Накарал го дълго да чака за отговор. Тогава се върнал отново към дънера, където седял, бавно се привел към земята и седнал, облегнат на дървото, както и преди. С леко движение на ръката подканил Йозеф също да седне. Той покорно последвал този жест и със сядането в един миг усетил голяма умора, веднага обаче я забравил и насочил цялото си внимание към стареца. Той изглеждал отдаден на размисъл, на неговото достойно лице се появила черта на недоброжелюбна строгост, над която обаче имало и още някакъв израз, дори друго лице, сякаш била сложена прозрачна маска с израз на старо и самотно страдание, на което гордостта и достойнството не позволявали да се прояви.

Изтекло много време, докато погледът на достопочтения отново се върнал към Йозеф. С голяма острота очите му пак го изследвали и изведнъж със заповеднически тон старият поставил въпроса:

— Кой сте вие, човече?

— Аз съм каещ се грешник — казал Йозеф, — от дълги години водя живот в уединение.

— Това се вижда. Питам ви кой сте?

— Казвам се Йозеф, с прозвището Фамулус.

Когато Йозеф казал името си, старият, който продължавал да седи неподвижно, още по-силно събрал вежди, така че очите му за известно време почти се скрили, той приличал на смаян, изплашен или разочарован от думите на Йозеф; или може би това било само умора на очите, намаляване на вниманието, един лек пристъп на слабост, каквито имат толкова старите хора. Във всеки случай той, все тъй застинал, седял неподвижно, за някое време затворил очи и когато отново ги отворил, погледът му сякаш бил променен или ако това било възможно, изглеждал още по-стар, по-самотен и по-изчакващ и вкаменен. Бавно отворил устни, за да попита:

— Чувал съм за вас, вие ли сте този, при когото хората ходят да се изповядват?

Йозеф потвърдил смутено, усещайки това, че е познат, като неприятно разголване и повторно засрамен от срещата със своята слава.

Старият отново попитал по същия отсечен начин:

— А сега сте тръгнали да търсите Дион Пугил? Какво ще правите при него?

— Бих искал да му се изповядам.

— Какво очаквате от това?

— Не зная. Имам доверие в отец Дион и дори ми се струва, че някакъв глас отгоре, някакво предводителство ме насочва към него.

— А след като му се изповядате, какво ще стане?

— Ще правя това, което той ми заповяда.

— Ако той ви посъветва или ви заповяда нещо неправилно?

— Няма да размишлявам дали е правилно, или не, а ще му се подчиня.

Старецът не продумал ни дума повече. Слънцето клоняло на залез, птица надала вик в шумата на дървото. И тъй като старецът все мълчал, Йозеф се изправил. Плахо отстъпил назад.

— Казахте, че ви е известно мястото, където мога да намеря отец Дион. Бих ви помолил да ми назовете селището и да ми опишете пътя за там.

Старият изкривил устни, нещо като лека усмивка.

— Вярвате ли — попитал той кротко, — че там ще сте добре дошли?

Чудно изплашен от въпроса, Йозеф не отговорил. Стоял смутен. А после казал: