Играта на стъклени перли

Така изведнъж Йозеф се намерил при целта си и едва сега проумял как по-рано не познал достопочтения мъж и не го разбрал, след като цял ден вървял редом с него. Оттеглил се, коленичил и се молил, насочил всички свои мисли към това, което имал да каже на изповедника. Подир час се върнал и запитал Дион дали е готов. Сега вече можел да се изповядва. И онова, което от години преживял и от доста време все повече и повече, изглежда, губело стойност и смисъл, потекло от неговите устни като разказ, жалба, въпрос, самообвинение, цялата история на неговия християнски живот в покаяние, започнала като очищение и изцеление и накрая довела до такова голямо объркване, замъгляване и отчаяние. Той не премълчал и преживяното съвсем наскоро, бягството си и чувството за развръзка и надеждата, която му давало това бягство, възникването на решението да иде при Дион, срещата му с него и как той, по-старият, веднага събудил доверие и любов, но в течение на деня много пъти го смятал за студен и чудат, дори своенравен.

Слънцето вече залязло, когато Йозеф изприказвал всичко. Старият Дион го слушал с неуморимо внимание и се въздържал от каквото и да е прекъсване и въпроси. И сега, когато изповедта свършила, от неговите устни не се откъснала ни дума. Той се вдигнал тежко, погледнал Йозеф с голяма приветливост, навел се, целунал го по челото и направил кръстен знак над главата му. Едва по-късно Йозеф се сетил, че това бил същият мълчалив братски, несъдържащ присъда жест, с който той самият изпращал толкова много дошли на изповед.

Малко след това двамата се нахранили, произнесли вечерната си молитва и легнали. Йозеф будувал някое време, премислял, разсъждавал, всъщност очаквал проклятие и строги назидания и въпреки всичко не бил разочарован или неспокоен, взорът и братската целувка на Дион били достатъчни, в душата му настъпил покой и той скоро потънал в благотворен сън.

На сутринта, без да разменят дума, старият го взел със себе си, през деня изминали сравнително дълъг път, към тях се присъединили още четирима или петима. Така стигнали постницата на Дион и заживели там. Йозеф помагал на Дион във всекидневната работа, опознал и споделял неговия живот, той не бил много по-различен от този, който сам водил дълги години. Но сега вече не бил самотник, живеел под сянката и закрилата на друг и затова животът му бил съвършено различен. От близките селища и от Аскалон, а и от още по-далеч прииждали хора, търсещи съвет, жадуващи да се изповядат. Отначало Йозеф всеки път, когато идвали такива посетители, се оттеглял бързо и се появявал едва след като си отивали. Но все по-често Дион го викал да се върне с тон, с какъвто се вика слуга, нареждал му да донесе вода или да помогне с нещо друго и след като достатъчно дълго издържал така, Йозеф свикнал от време на време да присъства на някоя изповед, когато изповядващият не възразявал. На мнозина обаче, дори на повечето, им било приятно да не остават сами срещу Пугил, който вдъхвал страх, да не коленичат мълчаливо пред него, били доволни тук да е и този тих, с приветлив поглед, готов да услужи помощник. Така постепенно Йозеф опознал начина, по който Дион изслушва изповедите, утешава и ободрява, намесва се енергично и се разпорежда, начина, по който налага наказание и дава съвети. Рядко си позволявал някакъв въпрос, примерно както тогава, когато пътем се отбил един учен или ценител на изкуството.

Той, както се разбирало от неговите разкази, имал приятели сред магьосниците и звездобройците; отдъхвайки си, седял един или два часа при двамата стари покаяници, вежлив и приказлив гост, говорил дълго, учено и красиво за съзвездията, за странстването на човека заедно с неговите богове от началото до края на една епоха и през всички знаци на зодиака. Той говорил за Адам, първия човек, който уж бил един и същ с Исус, разпнатия на кръст, и нарекъл спасението чрез него пътуване на Адам от дървото на познанието към дървото на живота, на змията от рая обаче дал името пазителка на светия праизвор, на мрачната бездна, от която произтичат нощните води и всички създания, всички хора и богове. Дион слушал внимателно този човек, чийто сирийски език бил силно примесен с гръцки, и Йозеф се учудил, дори се ядосал, че старецът не отхвърлил подобни езически заблуди с усърдие и гняв, не ги опровергал, не изрекъл заклинания, а сякаш приемал умния монолог на многознаещия поклонник с известно съучастие, защото не само го слушал внимателно, а често се усмихвал и кимал при някоя дума на говорещия, като че ли тя му харесвала.

Когато този човек си тръгнал, с тон на усърдие и почти упрек Йозеф попитал:

— Как така ти толкова търпеливо изслуша тези лъжеучения на неверния езичник? Да, ти дори, така ми се стори, ги слуша не само с търпение, а направо със съучастие и с известно задоволство. Защо не му възрази? Защо не се опита да опровергаеш този човек, да го накажеш и да го обърнеш към вярата в нашия бог?

Дион поклатил глава на тънката си набръчкана шия и отговорил: