Играта на стъклени перли

— Някога аз самият много се занимавах с мъдростите на прадедите, те ми доставяха удоволствие и когато вече бях тръгнал по пътя на кръста, беседите върху теологията често още ми носеха радост, разбира се, и достатъчно мъка. Посвещавах мислите си най-вече на сътворението на света и на това, че в края на сътворяването всъщност всичко би трябвало да бъде добро, защото нали се казва: „Бог огледа всичко, каквото бе сътворил, и тогава видя, че всичко беше много добро.“ В действителност обаче то било добро и съвършено само в един миг — в мига на рая, и вече в следващия съвършенството било нарушено от вината и проклятието, защото Адам ял от забраненото дърво. Има учители, които казват, че бог, който сътворил света, а с него Адам и дървото на познанието, не бил единственият и всевишен бог, а само един негов образ или подчинен нему. Създателят и творението не били добри, то не му се удало и той сега за цяла епоха го прокълнал и предал на злото. Той, самият бог-дух, решил обаче да сложи край на епохата на проклятието чрез своя син. Оттогава, така учат те, така мислех и аз, започнало отмирането на демиурга и неговото творение, постепенно светът линеел и умирал, докато в една нова епоха вече нямало да има творение, свят, плът, жажда и грях, никакво плътско зачатие, раждане и смърт, а щял да възникне само един съвършен духовен и избавен свят, над който нямало да тегне проклятието на Адам, свят, свободен от вечното проклятие и напора на ламтежа, зачатието, раждането и умирането. За злината на света сега ние виним повече създателя, отколкото първият човек, но сме на мнение, че на създателя, ако той действително е бил самият бог, би било лесно да направи Адам по-друг или да му спести изкушението. И така в края на нашите разсъждения стигаме до заключението, че има двама богове — бог-създател и бог-отец — и не се боим да съдим критично за първия. Има дори такива, които отиват крачка по-напред и твърдят, че творението изобщо не било дело на бога, а на дявола. Вярвах, че с нашите мъдрости помагаме на Спасителя и на идващия век на духа и затова си измисляме богове, световна сцена и светове, едновременно спорех и се занимавах с теология, докато един ден бях обхванат от треска, смъртно болен, и в кошмарните сънища непрестанно имах работа с демиурга, трябваше да водя война, да проливам кръв и страховете и виденията ставаха все по-ужасни, докато в нощта на най-високата температура мислех, че трябва да убия собствената си майка, за да залича своето плътско раждане и потекло. В онези трескави съновидения дяволът беше насъскал срещу мене всичките си кучета, но аз оздравях и за разочарование на предишните ми приятели се върнах към живота като глупав, мълчалив и лишен от дух човек, който наистина скоро си възстанови физическата сила на тялото, не обаче радостта от заниманието с философия. Защото в дните и нощите на оздравяването, когато отвратителните трескави сънища отстъпваха назад и спях почти непрестанно, в миговете на будуване усещах до себе си Спасителя, усещах, че от него се излъчва сила и се влива в мен, и когато отново бях здрав, изпитах тъга, че не мога повече да чувствам близостта му. Вместо това усетих силен копнеж по неговата близост и сега пролича: докато отново слушах да се спори за него, чувствах как този копнеж — тогава той беше най-скъпото ми богатство — бе застрашен да потъне и да се разлее в мисли и думи, както вода се изгубва в пясък. Достатъчно, мой мили, свърши се и с моята мъдрост и теология. Оттогава аз принадлежа към простодушните, но не бих искал да преча и да гледам с пренебрежение оня, който умее да се занимава с философия и митология, знае да играе игрите, които на времето аз сам опитах. Ако някога трябва да се примиря с това, че творецът и бог-дух, че творението и спасението в тяхната непроницаема единосъщност и едновременност за мен остават неразрешима задача, то трябва да се примиря и с друго, че не мога да направя философа вярващ, а не е и мой дълг.

Веднъж, след като някой се изповядал в убийство и прелюбодеяние, Дион казал на своя помощник:

— Убийство и прелюбодеяние, това звучи наистина страшно и гръмко. То е и достатъчно лошо, разбира се. Но аз ти казвам, Йозеф, в действителност тези миряни изобщо не са истински грешници. Колчем опитам да се поставя мислено на тяхно място, да проникна в сърцевината им, те ми се виждат съвсем като деца. Не са честни, не са добри, не са благородни, те са себични, похотливи, високомерни, гневни, разбира се, обаче в основата си са невинни, невинни по начина, по който са невинни децата.

— И все пак — казал Йозеф — ти често властно им искаш обяснения и рисуваш пред очите им ада.

— Тъкмо заради това. Те са деца и когато имат угризения на съвестта и идват да се изповядат, искат да бъдат приети сериозно и сериозно нахокани. Поне аз смятам така. Ти на времето си правил другояче, не си ругал, наказвал и възлагал покаяния, а приятелски настроен си пускал хората просто с една братска целувка. Не искам да те укорявам за това, не, но аз не бих могъл така.