Играта на стъклени перли

— Добре — отвърнал Йозеф колебливо, — но кажи ми защо тогава, когато аз се изповядах, ти се отнесе към мене не така, както към другите, а мълчаливо ме целуна и не каза нито дума за наказание?

Дион Пугил насочил проницателния си взор към него.

— Не бе ли правилно това, което сторих? — попитал той.

— Не казвам, че не бе правилно, разбира се, беше, иначе изповедта не би била така благотворна за мене.

— Е, нека да е добре. Тогава аз ти наложих строго и дълго покаяние, макар и без думи. Приех те и те третирах като свой слуга, върнах те към твоя път, принудих те към това, от което искаше да се изплъзнеш.

Той се обърнал, бил враг на дългите разговори, но този път Йозеф упорствувал.

— Знаеше ли предварително, че ще ти бъда покорен, че съм си обещал това още преди изповедта и преди да те познавам? Не, кажи ми, наистина ли само то беше причината да се държиш така с мене?

Другият направил няколко крачки нагоре и надолу, спрял се пред него, сложил ръка на рамото му и казал:

— Миряните са деца, сине мой. А при нас не идват да се изповядват светци. Ние обаче, ти и аз, и нашего брата, ние, покаяници, изследователи и бегълци от света, не сме деца и не сме невинни, не можем да се поправим с назидателни проповеди и укоряване. Ние, ние сме същинските грешници, ние, знаещите и мислещите, вкусилите от дървото на познанието, и затуй не бива да се отнасяме един към друг като деца, които докосват с пръчката и отново оставят да тичат на воля. След изповед и покаяние не се връщаме бегом в детския свят, където има празници, където се правят сделки и от време на време се вършат убийства, не преживяваме греха като бързолетен лош сън, който чрез изповед или жертва отново сваляме от себе си: постоянно сме в греха, никога не сме невинни, винаги сме грешници, тънем в греха и в огъня на своята съвест и знаем, че никога няма да можем да изкупим голямата си вина, освен ако след смъртта бог се смили над нас и ни дари с милостта си. Това е причината, Йозеф, поради която не мога да държа проповеди и да налагам покаяние на тебе и на себе си. Ние нямаме работа с едно или друго прегрешение или злодеяние, а винаги със самия първороден грях: ето защо всеки от нас може да увери другия само в това, че е проникнал в същата тайна и споделил братската любов, не обаче да го изцели с наказание. Не знаеше ли това?

Йозеф отвърнал тихо:

— Така е, знаех го.

— Е, тогава нека не говорим напразно — казал старият кратко и се запътил към камъка пред своята колиба, на който свикнал да се моли.

Минали няколко години. От време на време отец Дион бил сполетяван от една слабост, така че сутрин Йозеф трябвало да му помага, защото сам не можел да се вдигне от постелята. После отивал да се моли и подир молитвата пак не смогвал да се изправи сам. Йозеф трябвало да му помага, а след това през целия ден той седял загледан в далечината. Така се случвало в някои дни, в други обаче старецът ставал сам. И изповеди не можел да изслушва всеки ден. А когато някой се изповядвал на Йозеф, по-късно Дион го викал при себе си и му казвал:

— Краят ми е близък, сине мой. Кажи на хората: този Йозеф е мой наследник.

И когато Йозеф възразявал и искал да подхвърли някаква дума, старецът го поглеждал със страховит поглед, който пронизвал човека като ледена струя.

Един ден, след като станал без помощ и изглеждал по-бодър, той извикал Йозеф при себе си в покрайнината на малката градина.

— Тук — казал той, — на това място, ще ме погребеш. Гроба ще изкопаем заедно. Имаме още време за това. Донеси лопатата.

И сега всеки ден в зори те копаели по малко. Когато Дион имал сили, сам вдигал по няколко лопати, пълни с пръст, с голяма мъка, но с известна веселост, като че ли работата му доставяла удоволствие. И през целия ден тази веселост не го напускала. Откакто започнали да копаят гроба, той постоянно бил в добро настроение.

— На гроба ми ще посадиш палма — казал Дион веднъж по време на работа, — навярно ще ядеш от нейните плодове. Ако ли не, друг някой. От време на време съм посаждал по някое дърво. Но все пак твърде малко, съвсем малко. Някои казват: мъжът не бива да умре, без да е посадил едно дърво и без да е оставил син. Е, аз оставям едно дърво, оставям и теб, ти си моят син.

Дион бил по-спокоен и по-весел, отколкото Йозеф го познавал, и ставал все по-весел. Една вечер, било се стъмнило, те били вече вечеряли и прочели молитвата си, той го извикал от своето ложе и го помолил да поседи още малко при него.