Играта на стъклени перли

По-неподвижен и от дърво, което все пак с листа и клони диша и потрепва, неподвижен като каменно божествено изваяние, йогата седял на мястото си и също така неподвижно от мига, в който го съзряло, стояло и момчето, сякаш вкоренено в земята, оковано във вериги, привлечено в омая от неговия образ. Стояло втренчено в човека и видяло как слънчеви петна падат върху неговите рамене, върху една от спокойно отпуснатите му ръце, видяло светлите петна бавно да се движат, да се появяват нови и още докато стояло и гледало удивено, почнало да разбира, че слънчевите отблясъци с нищо не засягат този човек, нито птичите песни и гласовете на маймуните от гората наоколо, нито кафявата дива пчела, която за известно време кацнала на лицето на вглъбения, подушила кожата му, пропълзяла по бузата му, после отново се вдигнала, прелетяла още веднъж, нито пък целият многолик живот на гората. Всичко това доловил Даса, всичко, каквото очите виждат, ушите чуват, всичко, което е красиво или грозно, мило или дотегливо, няма никаква връзка със светия човек, дъждове не биха го намокрили и ядосали, огън не би могъл да го обгори, за него целият свят наоколо станал само повърхност и без смисъл. И у Даса се стрелнало предусещането, че всъщност може би целият свят е само игра и повърхност, само дъх на вятър и кръгове на вълни над неведоми глъбини, нищо освен идея, мисъл, но като телесна тръпка и лек шемет загледаният принц-кравар бил пронизан сякаш от усещане за ужас и опасност и едновременно обзет от копнеж и жажда. Защото, така чувствал той, през повърхността на света, през повърхностния свят йогата се насочвал към основата на битието, към тайната на всички неща, той прокъсал вълшебната мрежа на чувствата, на играта на светлина, звуци, цветове, усещания, свлякъл ги от себе си, стоял здраво вкоренен в същественото и неизменното. Момчето, макар някога да било възпитавано от брахмани и озарено от лъч духовна светлина, проникнало в това не с разума си и не можело да го изкаже с думи, а го доловило, както в благословен час се долавя близостта на божественото, доловило го като тръпка на страхопочитание и удивление пред този човек, доловило го като любов към него и копнеж за живот, какъвто му се струвало, че води седящият, потънал в размисъл. И така по странен начин чрез стария мъж Даса си спомнил за своя произход, за царственото, сърцето му било развълнувано, той стоял на края на папратовия гъсталак, не обръщал внимание на полета на птиците, на дърветата, които с кротко шумолене си приказвали, оставил гората да си бъде гора и далечното стадо — стадо, поддал се на вълшебството и гледал съсредоточения отшелник, пленен от необяснимия и неприкосновен покой на неговата фигура, от светлото спокойствие на лицето, от силата и съсредоточеността на стойката му, от неговата съвършена отдаденост на едно дело.

След това Даса не можел да каже дали два и три часа или цели дни е прекарал при тази колиба. Когато се избавил от вълшебството и безшумно се промъкнал назад по пътечката между папратите, търсейки път да излезе от гората, и накрая стигнал отново на откритата поляна при кравите, като безпаметен, не знаел какво прави — душата му още била омагьосана и той сякаш се събудил едва когато един от краварите го извикал. Посрещнал го с укорни викове заради дългото му изчезване, но когато Даса го погледнал с широко отворени и учудени очи, сякаш не разбирал думите, краварят веднага млъкнал, тъй като погледът на момчето бил необикновен, странен, удивително и тържествено — държането му. След известно време все пак го попитал:

— Къде беше, мили? Някакъв бог ли ти се яви, или демон срещна?

— Бях в гората — казал Даса. — Нещо ме теглеше натам. Исках да потърся мед, но после забравих, защото намерих един мъж, отшелник, който седеше, потънал в размисъл или молитва, а като видях и как свети лицето му, трябваше да застана и дълго да го гледам. Искам привечер да ида там и да му занеса дарове, той е свят човек.

— Направи го — казал краварят. — Занеси му мляко и сладко масло. Те, светците, трябва да се почитат и даряват.

— Но как да го заговоря?

— Не е потребно да го заговаряш, Даса. Само му се поклони и остави занесеното пред него. Повече нищо не е потребно.

Така и направил той. Минало доста време, докато намери мястото. Площадката пред колибата била празна, а да влезе в колибата, не се осмелявал. Така оставил даровете си пред входа на колибата, на земята, и се отдалечил.

И докато краварите станували със стадото си близо до това място, всяка вечер той носел там дарове, а също и през деня се отбивал, заварвал достопочтения потънал в съзерцание и тогава не можел да надвие изкушението — чакал като изпълнен с блаженство зрител да го озари лъч от силата и щастието на светеца. А и после, когато напуснали тази местност и Даса помагал стадото да се придвижи към нови пасища, той дълго време не можел да забрави преживяното в гората и както се случва с момчетата, понякога, когато оставал сам, се отдавал на мечтата да види себе си като отшелник и да овладее йогата.