Играта на стъклени перли

Така при Йозеф Кнехт, започвайки отвътре и израствайки до среща и утвърждаване на вътрешното и външното, призванието се осъществи в съвършена чистота; той премина всичките му степени, всичките ощастливяващи мигове и изпита всички страхове. Несмущаван от внезапни разкрития и недискретности, благородният процес се разви като типична младежка история на един благороден дух; хармонично и отмерено се развиваха и придвижваха едно към друго носеното в душата и външното. В края на това развитие ученикът съзна своето положение и външната си съдба, когато видя, че учителите се отнасят към него като към колега, дори като към почетен гост, чието отпътуване се очаква всеки момент, че съучениците му го гледат с полуудивление, с подозрение или със завист и почти го отбягват, неколцина противници го осмиват и мразят, видя, че все повече и повече е разделен и изоставен от предишните приятели; ала в душата му същият този процес на бавно откъсване и усамотяване отдавна вече беше протекъл, по вътрешни, по собствените му чувства учителите все повече и повече от стоящи по-високо се превръщаха в другари, някогашните приятели — в изостанали придружители по една част от пътя му, в своето училище и град Кнехт вече не се чувстваше между равни и на подходящо място, но сега всичко това беше пропито от потайна мъртвина, от един флуид на недействителното, от миналото, то беше станало Бременност; някаква износена и вече съвсем омаляла дреха. И това надрастване на досега хармоничния и обичан роден край, това откъсване от една форма на живот, която вече не му принадлежи и отговаря, този живот, в който нахлуваха часове на върховно ощастливяване и лъчезарно самочувствие на отзован и сбогуващ се човек, накрая стана за него голяма мъка, едва поносимо бреме и страдание, защото всичко го изоставяше, а сам не беше сигурен дали всъщност лично той не го напуска, дали не е виновен за това отмиране и отчуждаване от милия му привичен свят поради честолюбие, самонадеяност, високомерие, невярност и липса на любов. Сред болките, които едно истинско призвание води със себе си, тези са най-горчивите. Който изпита призванието, ведно с него получава не само един дар и следва някаква повеля, той поема върху себе си и нещо като вина, също както и войникът, който бива изваден от редовете на другарите си и произведен в офицерски чин, е толкова по-достоен за повишаване, с колкото по-силно чувство за вина заплаща това повишение и дори с угризение за нечиста съвест спрямо другарите си.

Междувременно Кнехт беше решил да понесе това развитие без смут и в пълна невинност: когато накрая учителският съвет съобщи за неговото отличаване и скорошното му приемане в елитно училище, в момента той бе напълно изненадан, макар и още в следващия миг тази новост да му се стори нещо отдавна познато и очаквано. Едва сега се сети, че вече седмици наред от време на време бе чувал да викат подире му думите Electus или „елитно момче“ като присмехулни. Беше долавял това, но само с половин ухо, и никога не бе го тълкувал другояче освен като присмех. Не Electus биха искали да го нарекат, така той възприемаше това, а да му кажат: „Ей ти, дето с високомерието си се считащ за Electus.“ Понякога му беше тежко да търпи тези изблици на чувството за отчужденост между него и другарите му, но всъщност сам никога не бе смятал, не принадлежи към елита; призванието той бе осъзнал не като повишаване в степен, а само като вътрешно напомняне и изискване. И въпреки това: не го ли знаеше винаги, не беше ли го подозирал и долавял стотици пъти? Сега това бе съзряло, блаженството му бе потвърдено и узаконено, страданията му бяха имали смисъл, непоносимо остарялата и отесняла дреха трябваше да бъде свалена, беше му приготвена нова.