Играта на стъклени перли

Той изсвири няколко тона, откъс от песенната мелодия, който прозвуча чудно, някак като отрязан, без глава и опашка. Изсвири темата още веднъж и продължи нататък, вече идваше първата строфа, втората превърна квинтата в кварта, третата повтори първата октава по-високо, а четвъртата — втората, въведението завърши с едно обобщение в тоналността на доминантата. Втората разработка модулира по-свободно в други тоналности и третата, клоняща към субдоминанта, завърши с вариация върху основния тон. Момчето гледаше белите пръсти на свирещия, които издаваха интелигентност, виждаше как по съсредоточеното му лице леко се отразява разгръщането на фугата, докато очите оставаха в сянката на полуспуснатите клепачи. Сърцето му преливаше от обожание, от любов към магистъра, Йозеф слушаше фугата и му се струваше, че днес за пръв път чува музика и зад възникващото в момента музикално произведение долавяше духа, ощастливяващата хармония между закон и свобода, между служене и господство, отдаде се и самообрече на този дух и този магистър, в същите минути виждаше себе си и своя живот, виждаше целия свят, ръководен от духа на музиката, подреждан и изясняван, и когато свиренето стигна до своя край, видя почитания човек, вълшебника и властелина, да стои още известно време леко приведен над клавишите с полуспуснати клепачи, а лицето му — тихо озарено от нещо вътрешно, и не знаеше дали да ликува заради блаженството на тези мигове, или да плаче, че бяха отлетели. Тогава старият мъж бавно се надигна от столчето до пианото, погледна Йозеф с весели сини очи пронизително и едновременно неизразимо дружелюбно и каза:

— Никога двама души не могат да станат приятели по-лесно, отколкото когато музицират. Това е прекрасно. Да се надяваме, че ще бъдем приятели, ти и аз. Може би ти също ще се научиш да създаваш фуги, Йозеф.

При това той му подаде ръка и тръгна, а до вратата се обърна и още веднъж се сбогува с очи и вежливо леко кимване с глава.

Много години по-късно Кнехт беше разказал на своя ученик: когато излязъл от сградата, видял града и света много по-променени и омагьосани, отколкото ако биха били украсени със знамена и гирлянди, венци и фойерверки. Кнехт преживял сбъдването на призванието, което с основание може да се нарече тайнство — явяването и приканващото саморазкритие на идеалния свят, който дотогава младото му сърце познавало отчасти от чужди разкази, отчасти от пламенни мечти. Този свят съществувал не само някъде в далечината, в миналото или в бъдното, не, той бил тук деен, излъчвал светлина и разпращал вестители, апостоли, посланици, хора като този стар магистър, който впрочем, както се струвало на Йозеф, в действителност не бил чак толкова стар. От този свят чрез един достопочтен вестител стигнали и до него, малкия гимназист, предупреждение и зов. Такова значение имало за Кнехт преживяването и изтекли седмици, докато той действително съзнал и се убедил, че магическият процес от оня благословен час отговаря на определен процес в реалния свят, че призванието не е просто ощастливяване и предупреждение в собствената му душа и съвест, а също дар и предизвестие на земни сили. Защото не могло дълго време да остане скрито, че посещението на магистъра по музика не било случайно, нито истинска училищна инспекция. Името на Кнехт от доста време, въз основа на докладите на неговия учител, било в списъците на учениците, които изглеждали достойни за обучение в елитните училища, и той всъщност бил препоръчан на върховната колегия. И тъй като момчето Кнехт било хвалено не само като латинист и приятен характер, а специално препоръчвано и прославяно от учителя по музика, то магистърът се нагърбил в случай на служебно пътуване да отдели няколко часа за Беролфинген и да види този ученик. При това за него не били толкова важни успехите му по латински, също и техниката на пръстите (в това отношение той се доверявал на бележките на учителя, чието преподаване все пак проследил в един час), колкото дали момчето с цялата си същност е родено за музикант в най-висшия смисъл, за въодушевление, подчиняване на по-висшето, благоговение, за служба на култа. Общо взето, учителите, с пълно основание, съвсем не били щедри в предложенията си към по-висшите училища за приемане на ученици в елита, но въпреки това понякога проявявали благосклонност от повече или по-малко нечисти намерения: нерядко учителят от липса на прозорливост упорито препоръчвал някой свой любимец, който освен прилежание, честолюбие и тактично държане към преподавателя едва ли имал други предимства. Тъкмо този вид ученици бил особено неприятен на магистъра по музика; той притежавал верен усет за това, дали някой, който се явява на изпит, съзнава, че сега става въпрос за неговото бъдеще и жизнения му път. И горко на ученика, който го посрещнел прекалено ловко, прекалено съзнателно и мъдро или пък се опитвал да го ласкае, в някои случаи той бивал отхвърлен още преди изпитът да е започнал.